Фалшификациите на историята – Анко Иванов

 

Битката за миналото е битка за настоящето и за бъдещето

 

През последните три десетилетия на преход от социализъм към див мутренски капитализъм у нас, историята, особено новата и най-новата история на България, стана модна тема. Най-често към миналото ни връщат целенасочено, с дълбока идеологическа подплата, с поглед към него през призмата на антикомунизма и русофобията. Връщат ни към "единствения" - техен (!) "нов прочит на историята". Пренаписват историята и погребват истината.

Кои са

пропагандните механизми

за пренаписване на новата българска история?

Първи е напънът българските граждани да бъдат отстранени от дискусията за близката ни история. Известен е призивът на някои историци: "Историята да се остави на историците". А защо хлебарите да не кажат "Хлябът да се остави за хлебарите"? Не ни казват на кои историци да се остави близкото ни минало. На тези, които бързо смениха идеологическата основа на собствените си писания и "уверено вървят след победителите"; на стипендиантите на чужди фондации; на платените от Сорос? Възниква въпросът: дали историята е наука за самозадоволяване на научните и политическите амбиции на професионалните историци, или е на целия народ? Може ли политиците и политолозите да пренебрегват политическите уроци на миналото? А може ли социолозите да изучават обществото без най-новата история? Нали българската история се прави от народа, от хората, не само от отделни личности, макар че отделни от тях имат своето значимо влияние - но в рамките на определени политически движения и идеологии. Сега група историци, свикнали политически да употребяват историята, я преиначават под влияние на чужди и нашенски политически интереси. Не, всеки българин може и трябва да знае истинската история, за да има и да изразява свое гражданско мнение за историческите процеси, събития и факти.

Най-лошото е

пренаписването на историята в учебниците

С конюнктурни политически цели българската бе изопачена. Както казва акад. Г. Марков (2012 г.): "Ние, историците, се уморихме от пренаписване. Който дойде на власт: Хайде сега да пренапишете учебниците по история". Няма значение кой и какъв е по експертност министърът на образованието: историк, философ, лекар или счетоводител, той диктува съдържанието на учебниците по история! Затова днес в обучението по история го няма главното - историческата истина и пълнотата на характеристиките на миналото.

Вторият пропаганден механизъм, който по същество е "исторически трик", е т.нар. нов прочит. Смисъл от "нов прочит" има само при откриването на нови, неизвестни преди това безспорни факти, налагащи преоценка на историческите събития. Днес "новият прочит" е за "основна преоценка на нашето най-близко минало", т.е. е политически деформиран. Важното за неговите адепти е да се сменят оценките за историческите събития от социалистически в комунистофобски и русофобски, независимо от липсата на каквито и да било нови и значими факти, променящи цялостната картина.

Ето един пример. В книгата си за Девети септември ("Деветосептемврийската социалистическа революция", С.,1984, с.164) проф. Л. Огнянов, след като са посочени всички факти и събития прави верния извод: "... работническата класа, трудещите се селяни и народната интелигенция се вдигнаха на масово народно въстание и сложиха край на политическото господство на буржоазията". Подобна е оценката му в другата негова книга ("Априлската политика на БКП 1956-1980 г.", С.,1981 г.,стр.5), където пише: "...на 9 септември 1944 г., трудещите се от града и селото, сплотени под знамето на Отечествения фронт, установиха народнодемократична власт". За същите събития, при същия фактически материал, документи и исторически извори, след 1989 г. същият автор ("Държавно-политическата система на България 1944-1948",1993, С.,стр.9) прави съвсем друг извод: "9 септември е преломна дата в най-новата българска история. На този ден е извършен военно-политически преврат - с въоръжена сила е свалено последното буржоазно правителство в България...". Ето това е "нов прочит на историята"! При едни и същи факти и хронология да се правят коренно противоположни изводи и оценки.

Третият пропаганден механизъм е премълчаването и подценяването на определени исторически факти, които биха променили картината. Според великия писател Л.Н.Толстой, "най-голямата лъжа е премълчаването", т.е. премълчаването на фактите, а скриването на факти или на част от тях си е направо историческа лъжа. Да вземем оценките за Народния съд. Факт е, че е този съд е осъдил на смърт 2618 души за престъпления и че са изпълнени 1046 смъртни присъди. Но се премълчават деянията на осъдените. Историци като проф. Д. Шарланов, П. Мешкова, Е. Келбечева, проф. В. Лилков разглеждат и поставят акцент само на следствието от Народния съд, на смъртните присъди, а умишлено премълчават причината. Народният съд не е "политическа разправа", осъдени са реални престъпници за реални престъпления, така както е подходено във всички европейски страни и както е предвидено по международните договорености.

Пътят към историческата истина трябва да бъде чист за да може тя

да покаже вярно действително станалото

в конкретна историческата ситуация. Игнорирането на фактите неминуемо води до изкривена или манипулирана историческа истина. А това в съвременни условия се диктува целево (пък и добре се заплаща!) от дейците на "победилия завинаги" неолиберализъм. 

 Четвъртият пропаганден механизъм е изкривяването, неточното разглеждане на истинските факти и дори използването на предположения като факти за определяне на характера на определени действия в миналото. Ето един драстичен пример. Във в. "Демокрация" (3.02.1992 г.) архивистът Веселин Методиев пише, че "Германия, носеща огромната вина за войната, намери 24 политически отговорни държавници. А в България те са 11 122". Ужасяващо, крещящо лъжливо сравнение.

Някои историци и журналисти "забравят", че освен главния Нюрнбергския процес, в Германия има и други процеси по места, съдени и осъдени на смърт и на различни срокове затвор са много германски нацисти. По Закона на Контролния съвет № 10 от 20.12.1945 г. и съюзените държави съдят виновните за фашистките насилия и войната. В американската окупационна зона американският съд води 12 "малки" Нюрнбергски процеса. Общо само той осъжда 345 души на смърт. В британската зона има 240 смъртни присъди, във френската зона само по частични данни 104 са осъдени на смърт. Немци са съдени и в Италия, Югославия, Гърция, СССР и други страни. В Полша са осъдили 5352 немски военни. Във Франция са произнесени 7037 смъртни присъди. В Белгия - 4170 смъртни присъди.

Ето и един показателен пример за използването на предположението, а не фактите, като "доказателство" за историческа истина. Става дума за убитите без съд и присъда след Девети септември. Според проф. Д. Шарланов, в страната през 1944 г. е имало 4419 села и 237 града. "Ако вземем средно по трима "безследно изчезнали" във всяко село, броят им достига 13 257, а при четирима - 17 676 души без градовете." Безследно изчезналите той счита за убити без съд и присъда. Професионален историк без доказателства прави изводи и внушения. Няма имена на "убийци", имена на "невинно пострадали", на убити без съд и присъда. Няма нито един документ, който показва, че БРП (к) има решения и указания за масови разстрели без съд и присъда.

Петият идеологически механизъм е използването само на "удобните" факти и пренебрегването на т. нар.  "неудобни исторически факти"

- неудобни от гледната точка на идеологическата позиция на историка. Историческият анализ се основа на фактите, но те сами по себе си нямат пряко значение, ако не са оценени и не са направени изводи. Ценността на фактите се определя от историка, признава той това или не. Всеки историк има своя ценностна система, пряко или косвено свързана с определена идеология. Ценностите, изповядвани от историка, се проявяват чрез подрбора и оценката на историческите факти, събития и процеси. Фактите и събитията, които не отговарят на ценностната система на историка, се превръщат в "неудобни исторически факти". Толкова по-зле за тях! А един и същи факт може да се оценява най-различно!

За комунистофобите е крайно неудобен историческият факт, че при социализма България има мощно икономическо развитие, че тя изпревари и се изравни с редица западноевропейски страни. По международните класации тя достигна до почетното 27 -о място сред развитите страни в света. За русофобите е крайно "неудобен" исторически факт, че Русия е освободила България, че Съветският съюз помогна на България да развие мощна индустрия, че снабдяваше страната ни на ниски цени с преференциални суровини, машини, съоръжения и т.н.. "Неудобен исторически факт" е създаването на лагери преди Девети септември. За неолибералите е крайно неудобен факт, че у нас са приети поредица фашистки закони като ЗЗД, антисемитски закони, законът за гражданската мобилизация; че е имало концентрационни лагери: на о. Св. Анастасия, Гонда вода, Кръсто поле (Еникьой), "Свети Никола", временния концлагер "Галата", концлагера край Шумен за американски и английски военнопленници, еврейските лагери край Сомовит и Плевен. За лагерите в началото на социалистическата власт се изписват тонове мастило, а за фашистките концлагери идеологизираните историци и журналисти, стоящи всъщност на фашистки позиции, мълчат! Мълчат за зверствата на фашистите не само в България, но и в Сърбия, създаването и използването на ловни роти за борба с антифашистите, плащане за убити партизани и за отрязани глави и т.н.

Често се взема предвид не цялата съвкупност от факти и събития, а само отделни аспекти или отделни факти. Това също изкривява историческата истина. Истинската история е тази, която разкрива, че поредица български поколения храбро са се борили срещу мизерията, срещу фашизма и насилието, че те и следващото поколение са изграждали България. Фалшивата история премълчава и изопачава в учебниците и в медиите живота и делата на антифашисткото и социалистическото поколение.

Историческата истина е част от националната памет и не трябва да се изкривява и манипулира чрез т.нар. нов прочит. Съвременната неолиберална фалшификация на историческата истина за близкото минало е обида за живелите през този период. Съвременните историци не може да действат като политически контрольори на миналото с цел насаждане на либерална идеология. Битката за миналото е битка и за настоящето, и за бъдещето.

 

20 март 2020 г.

 

 

 

 

 

 

Поетът и политическите амеби – Велислава Дърева

 

Безкрайният разстрел на Никола Вапцаров

 

1.

София, бул. "България" №39. Ниска жълта сграда. Гарнизонното стрелбище, построено през 1932 г. Тунелът е дълъг 100 метра. В дъното - желязна релса, изядена от куршумите. През 1942-1944 г. тук са разстреляни 55 антифашисти. Според "Дневник" "социалистическата власт" (колко коварно) използва сградата, "за да героизира жертвите". Следователно те не са герои. Те са героизирани.

Един от разстреляните (напълно заслужено) и героизираните (напълно незаслужено) е Никола Вапцаров.

2.

Ако не бяха неколцина настоятелни приятели, нямаше и да погледна поредната смрад, блъвнала срещу Никола Вапцаров.

Вече 30 години банда хонорувани подлеци, иждивенци и измекяри повтарят припадничаво, в патологичен захлас, до умопомрачение едно и също, едно и също, едно и също:

В България е нямало фашизъм, ерго няма антифашисти, антифашистите са престъпници, терористи, шайка негодници, безродници, изменници, лумпени, простофили, тъпунгери, примати, безграмотни, бездарни, мародери, утайка, сган цървули и каскети, уроди, национални предатели, рушители на демокрацията, смутители на реда и тишината, тръгнали срещу законната власт, които трябва да бъдат изтребени, осъдени, отречени и обречени на забвение.

Вапцаров е специален обект на разтерзание, ненавист и нетърпимост.

Знам дума по дума репертоара на политическите амеби. Знам какво ще кажат, напишат, изсъскат. Тяхното алчно око няма насищане на кръв, смърт и гибел. Кръвта не им стига, гибелта не е достатъчна, разстрелът не ги задоволява. Името на Поета, неговите идеали, мечти и прозрения, неговата саможертва, неговите стихове трябва да бъдат заклеймени, жигосани, осквернени, опозорени, похулени, изчегъртани от Историята, от Времето, от Паметта, от Поезията, от Литературата, от Живота на обществото, народа, нацията и държавата.

Ето как изглежда репертоарът на политическите амеби:

3.

Из литературната продукция на Даниела Горчева (фейсбук и Фактор):

"Който мисли, че Вапцаров не е терорист, е малоумник! Бил поет. И като е поет, защо не си е гледал поезията, а е станал терорист?... Осъден на смърт от легитимен съд за тероризъм в полза на чужда тоталитарна държава по време на световна война... Комунягите направиха икона от един терорист и държавен изменник, служил на Сталин и СССР срещу куфари с пари... Един пияница и национален предател, хукнал да създава македонска нация по нареждане от Москва! Написал две прилични стихотворения освен цялата пропагандна поръчкова продукция за СССР и вече обявен за голям поет!"

И още: "Пропаганден просъветски поет"; "писал лозунги в подкрепа на режима на Сталин"; "фанатик, готов да взривява живи хора за хатъра на Сталин"; "агитирал за влизането на България в Тристранния пакт"; "послушно изпълнява всички заръки на Кремъл", "моментално се отказва от българското си самосъзнание, за да работи за създаването на македонска нация"; "има две хубави стихотворения, останалите са пропагандна, просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджийство"...

И накрая: "ако не беше справедливо и напълно законно осъден от легитимен български съд, щеше да е един от най-жестоките палачи на народа си след съветската окупация", защото "мнозина от днешните му защитници можеше да не бъдат родени никога, ако родителите им бяха станали жертва на съветския терорист Вапцаров"...

Даниела Горчева живее в Холандия от 1990 г., активна боркиня срещу комунизма.

Из промишленията на Орлин Станчев (Фактор):

"Защо училище за натовски офицери носи името на комунист-терорист?"; "в България фашизъм няма"; "свободно си издава книжицата"; "като безработен помага на терористите хапвайки и пийвайки с техни пари в софийските и варненските ресторанти"...

"Той не е никакъв моряк... няма и един ден професионален плавателен стаж (на заплата) като моряк... не си е вадил хляба от морячество, а е бил само един обикновен практикант"; "спомагал за въоръжената политическа борба за сваляне на съществуващия тогава законно и конституционно установен държавен строй"; "по всички критерии е бил терорист"; "агент на чужда държава и клетвопрестъпник" "заловили са го и са го осъдили";

"Почти всички негови стихотворения възхваляват Съветския съюз"...

И още: "Македонист-терорист"; "комунист-терорист, обявил се за македонист"; "измислен в годините на комунизма "Герой"; "спорен поет" "самоопределял се като македонец и е работил под диктата на Сталин за налагане на македонизма в Пиринско";

И накрая: "спорен символ, който тежи върху авторитета на Военноморското училище"; "демотивира армията, разколебава обществото"; "порочен пример за младите"; "военното министерство да постави на обсъждане въпроса, дали Военноморското училище трябва да продължава да носи името на комунистически терорист, работил със съветски пари против Отечеството си", защото "По всички критерии - професионален, политически и литературен, днешното Военноморско училище може да си живее напълно спокойно без никакво име и паметникът в цял ръст на терориста и неосъществилият се като професионалист Никола Вапцаров да изчезне от двора на училището".

Орлин Станчев е капитан далечно плаване, бивш морски суперинтендант в морска консултанска фирма по придвижване и позициониране на офшорните сонди за нефт и газ в Абърдийн, Великобритания; възпитаник на и преподавател в същото ВВМУ, което носи презряното име на същия Никола Вапцаров.

4.

Спирам с цитатите. Те край нямат. Както нямат край омразата и невежеството.

И така, Никола Вапцаров е терорист, държавен изменник, национален предател, клетвопрестъпник, пияница, македонист, слуга на Сталин и Коминтерна, хладнокръвен палач, фалшив герой, измислен антифашист, мит, автор на просташко-плакатно поръчкова поезия, лозунгаджия, спорен символ, синдром, болест, развратител на младите, разединител на нацията, ретроградно оръжие, острие, срещу което демократичната мисла и високият наратив на политическите амеби, иждивенци, измекяри и прочее хонорувани подлеци нямат отговор.

Нямат отговор, защото имат проблем. Сериозен проблем. И техният проблем не е тяхната патологична омраза, а техният страх. Страхът от Истината и от Историята. Страхът от безсмъртието на Поета. Тяхната война с безсмъртието е истерична, защото е обречена. Те го знаят и затова пищят периодично.

5.

Булевард "България" №39. Музей на националното помирение. Така се нарича Гарнизонното стрелбище. Вече.

Срещу входа - три стъклени пана. На едното са изписани годините: 1881; 1886-1887; 1890; 1900; 1918; 1923; 1925; 1934; 1935-1936; 1941-1944; 1944-1953; 1956-1962; 1964; 1968; 1984-1985; 1988-1989.

На другото пише: "На знайните и незнайни жертви и мъченици на политическото насилие в България, сред които са 3 регенти, 80 депутати, 6 премиери, 33 министри, 22 партийни лидери, 21 генерали, над 40 писатели и журналисти..."

В средата - снимка на Вапцаров и неговия стих: "Тежи ми, Родино,/ кошмарно жестоко тежи/ димящата кръв/ и аз ще те питам -/ всичко това/ за теб ли бе нужно,/ кажи?"

Преди тунела с желязната релса, направена на дреб от куршумите - камък с думите на Илия Бешков: "До сърцето се стига единствено чрез собственото сърце". Над камъка - гълъб в слънчев кръг. Умилително. И фалшиво.

Имената на разстреляните антифашисти ги няма. Нищо не напомня за тях. Техните убийци, обявени за "жертви и мъченици", са спотаени в числата върху стъкленото пано. Инак имената на тези "невинни жертви на комунизма" са изписани надлежно срещу НДК, върху черната мраморна стена, гарнирана с каменен кръст, завлечен от чужд гроб. И всяка година ги честват и ги почитат, и ги славословят като "наши свети застъпници".

А Вапцаров? Вапцаров е само декор. Вапцаров е сложен като алиби на една измама. Вапцаров трябва да украси подмяната на историята и на историческата истина. Да легитимира един фалшификат. Издевателството е откровено, гаврата - непоносима, злоупотребата - отблъскваща до погнуса. Само извратен мозък може да измисли такава нечувана подлост. И да я декорира с Вапцаров. Все едно някой да обяви Освиенцим, Дахау, Майданек и Треблинка за символи на помирението. За да е още по-ясно - все едно над Баташката черва да вдигнат един белокаменен Ахмед ага Барутанлията. В знак на признателност, може би.

И за какво помирение говорим? Прочетете още веднъж разблудните откровения на политическите амеби, цитирани по-горе. Откровения, които със своята разпасаност са недостойни и за най-долнопробната кръчма. Те не искат помирение. Те искат реванш, мъст, отмъщение. Над какво? Над историята. За какво? Те съдят Вапцаров. Играят си на съдии. И в тази зловеща игра са избрали своята роля - ролята на фашисткия съд. Не знам дали разбират.

Те воюват с Вапцаров. Защото неговата гибел и гибелта на още хиляди антифашисти е доказателство, че фашизмът в България не е фикция, не е пропаганда, родена в някой възпален мозък. Воюват и с времето след Вапцаров. Когато храбро трепереха под юргана и се мазнеха, и доносничеха, а сега изобразяват активни борци срещу комунизма. И му приписват на него, на Поета, ролята на палач.

Те органически не понасят Вапцаров. Не понасят неговия гений, неговия кураж, неговия морал, неговите идеи, неговите идеали (идеал - каква странна дума!), неговата личност, неговата съпротива срещу фашизма, неговия свободен дух, неговия живот и неговата безсмъртност, и най-сетне - неговата Вяра. Затова прекрояват и преправят учебниците, затова пълнят главите на децата с лъжи, по-точно - със собствената си гузна съвест и отмъстителност. И няма да се учудя, ако след 10 години в учебниците ще пише, че тук, на Гарнизонното стрелбище, "гнусните комуняги са избили цвета на нацията". Под погледа на Вапцаров. Това е толкова перверзно. И толкова възможно.

Затова напомням имената на разстреляните на Гарнизонното стрелбище:

Август Попов, Адалберт Антонов-Малчика, Александър Радоев, Александър Сачков, д-р Александър Пеев, Антон Иванов, Антон Попов, Антон Бекяров, Асен Китанов, Аспарух Дамянов, Атанас Романов, Борис Томчев, Борислав Нанков, Васил Додев, Васил Костов, Васил Йотов, Виктор Георгиев, ген. Владимир Заимов, Георги Кънев, Георги Кратунчев, Георги Минчев, Делчо Наплатанов, Делчо Спасов, Димитър Димитров, Димчо Астаджов, Емил Попов, Иван Добрев, Иван Владков, Иван Йорданов Иванов, Иван Щерев, Иван Изатовски, Иван Сергиев, Иван Христов Иванов, Крум Стоянов, Лило Младенов, Марко Добрев Марков, Менахем Леон Папо, Мильо Минчев Милев, Мирко Петров, Нестор Антонов, Никола Вапцаров, Николай Усендиев, Петър Ангелов Димитров, Петър Атларски, Петър Богданов, Петър Киряков, Симеон Славов, Станко Кузев, Стефан Досев, Стефан Пашев, Стефан Стойков, Светозар Илиев, Тодор Стаменов, Трифон Георгиев, Цвятко Радойнов.

И нека тези имена звучат всяка година пред Гарнизонното стрелбище на 23 юли, в деня на разстрела. За да се знае и да се помни.

 

 

14 Август 2018 

 

 

 

 

Беден син на грижата

 

 

 

Ний идем безбройни и смели – в сърцата ни буря играй...

 

"...Дойде ред за третата жертва от нашата стая-килия. Зловещият глас на дежурния стражар извика от вратата типичната фраза: "Димитър Диловски, прибери багажа си и излез вън!" На отсрещната страна до самата стена, близо до вратата, се изправи едър, широкоплещест и с набито тяло млад човек, с голяма глава и с дълга, отхвърлена назад коса, който смело запита викащия го стражар: "За какво ме викате по това време? Аз и другарите ми трябва да знаем това!" Спорът очевидно бе излишен. Но тоя спор говореше за една необикновена храброст на жертвата..."

Това са думи на съкилийник на поета Сергей Румянцев, чието рождено име е Димитър Диловски. От цитирания трагичен миг дирите му се губят. Дали е изгорен в зловещите пещи на Обществената безопасност, дали около врата му е затегнато смъртоносното въже на палача - никой не може да каже. Никой не знае къде е гробът на 29-годишния мъж. Дали по такъв начин съдбата не е пожелала да го издигне още по-близо до титаничния му събрат Христо Ботев?

 

Ний идем безбройни и смели -

в сърцата ни буря играй

и нашият устрем предели

в борбата с тъмата не знай!

 

Така пише през 1922 г. певецът на селските несгоди и борби. Той вече ревностно е прегърнал спасителните идеи на Земеделския съюз и е станал един от най-близките съратници на Александър Стамболийски. А общуването с такъв изключителен човек не може да не те направи по-силен, по-решителен, не може да не облъхне с особен плам това, което излиза изпод перото ти. Той е убеден привърженик на идеята за задружни действия на селяните и работниците, от което до голяма степен ще зависи бъдещето на родината. Не случайно Сергей призовава на висок глас:

 

В съюз с отрудените братя

от градовете да вървим!

 

Неговата призивна поезия, съзвучна с настроенията и тежненията на народните маси, им вдъхва увереност и вяра. Тя е спонтанен зов за борба, за съпротива срещу злото и насилието, за справедливост:

 

Напред неотстъпно, другари,

напред в неотстъпна борба,

часът на разплата удари

и бойна засвири тръба.

 

Това е Сергей Румянцев - докрай предан, докрай отдаден на делото на бедните и онеправданите, понесен от пълноводието на народния живот и протест, запленен от жаждата на хилядите да живеят човешки, презрял с цялата си душа изедниците лихвари и потосмукачи, а заедно с тях - продажните буржоазни властници и политически парвенюта. Поетът е остро саркастичен, безмилостно язвителен към онези, които грабят народа и продават интересите на държавата. Той не спестява камшиците на своята ненавист и смело ги стоварва върху разни жалки политици - "дрипи непотребни", както сполучливо ги назовава, върху раболепни и позорни "синчаги безгрижни на тузове черни..."

Дошъл от село, поетът носи добродетелите, които могат да се родят и отгледат именно там, където "златна нива златен клас налива", но където, за съжаление, по-късно "дни на скръб" вледеняват бездомната му душа. Поетът, този несретен, беден син на грижата, е най-близък с отрудените прости хорица, с орачите и копачите, все деца на схлупените хижи. Сам изпитал на гърба си бича на немотията и на мизерията, още отрано впечатлителният младеж определя своето ярко неприязнено отношение към всички, които измъчват бедния народ. Това дава основен тон на неговата поезия. Особено продуктивен е Сергей по времето, когато след Първата световна война живее в София. Все по-често името му се среща във вестник "Земеделско знаме" и в хумористичното издание "Див дядо". В столицата поетът е свидетел на всичко, което предприема правителството на Стамболийски. Запленен е от реформаторската стихия на земеделския водач, повел безкомпромисна борба с буржоазните партии и техните лидери, с двореца и Фердинанд, с фабриканти и банкери... Всичко това окриля и вдъхновява поета, дава му нов простор за творчески изяви, обогатява с нови теми неговите търсения и реализации. Сергей пише още по-активно отпреди. Пише все така огнено и призивно, което дава основание на Стамболийски да заяви, че "един Сергеев стих заменя сто речи".

Поезията на Румянцев е отражение на бурния живот, тя е талантлив отклик на събитията, които той преживява. Лиричната откровеност на творбите, посветени на селото и селския труд, постепенно придобива по-друга тоналност. Това се забелязва осезателно особено след кървавия преврат на 9 юни 1923 г., когато стихът на поета става още по-сгъстен емоционално, още по-активен като словесна конструкция, още по-жизнен и категоричен. Особено трагично поетът приема вестта за зверското убийство на Петко Д. Петков. Известно е, че в Народното събрание, при пререкания с полицейския министър Иван Русев, Петков изважда от чантата си и размахва като знаме окървавената риза на Асен Стоев, убит заедно с други земеделци и комунисти. По този повод Сергей създава може би най-силното си стихотворение "Гърмиш и жигосваш", посветено на народния трибун Петко Д. Петков:

 

Аз видех те паднал, пронизан с куршуми,

във своите алени кърви залян

и плаках за тебе безмълвно, без думи,

от горест безумна по тебе пиян!

...И още те виждам, превърнат на пламък,

ти ризи размахваш, червени от кръв,

проклинаш вразите - и, твърд като камък,

гърмиш и жигосваш единствен и пръв.

 

През 1924 г. Сергей Румянцев издава единствената си стихосбирка "Селски бодили". В борбата си със стария несправедлив свят и неговите апологети Румянцев изключително сполучливо използва средствата на политическата сатира и на пародията. Той е ненадминат майстор, най-изявеният наш автор в тази област. С изключителна находчивост, с лют политически сарказъм, с убийствено презрение са пълни неговите сатирични строфи и пародии, посветени на продажните буржоазни партии и техните водачи. Създадени по едни от най-популярните стихотворения на Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Траянов, Ясенов, Лилиев, тези творби, освен всичко друго, са и ярко свидетелство за голямата литературна култура на Румянцев. Те показват един изключително наблюдателен, с много тънък усет творец, един доблестен обвинител, който не се бои да нанесе поразяващ удар върху мерзките крепители на монархофашисткия режим.

Небивалият терор у нас през 1925 г. дава нов тласък на Сергеевата изобличителна стихия. По това време той написва прочутите си "Конспиративни песни", създадени по Яворовите "Хайдушки песни". Те са били четири на брой, от които е запазена само една, пята от Сергеевите другари. Другите са изчезнали при обиск.

 

Ден денувам - дирен от джандари,

нощ нощувам у верни другари.

Няма правда, ни законност -

закон да ме брани

от черни тирани...

Леле, Русев -

герой Доброполски,

море, гуми

и камшици волски!

 

С голям талант Сергей създава своите чудесни епиграми, портрети и хумористични стихове. В тях силно впечатление правят вярното наблюдение, ярката контрастна ситуация, умението му да намери точния детайл. И тук той заклеймява враговете на българския народ, разните царски лакеи и блюдолизци, политически хамелеони и подлизурки. Те, тази "никому ненужна смет", облизват краката на Фердинанд и са готови всичко да направят за пари.

Стиховете на Сергей Румянцев са прекрасен пример за гражданско и писателско достойнство, за вярно служене на истината и на народа. Те са силно свидетелство за едно отречено време, което остава в най-черните страници на българската история. Тези стихове са и поука, и предупреждение. Те наподобяват незамлъкващ камбанен удар по човешките души и съвести, които не бива да бъдат приспивани с лъжовни думи и купувани с постове и пари.

Сергей изчезна без следа. Не се знае къде е погребан, къде намират - и дали намират покой - страдалческите му кости. Той е един от голямото, от безсмъртното семейство на Гео Милев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст и на много други достойни мъченици, вградени в олтара на святата българска свобода.

Да не забравяме това!

 

 

Драгомир Шопов, 02.02.2016

 

 

Свързана публикация:

Сергей Румянцев - безстрашният и правдив родолюбец

https://probuzhdane.blogspot.com/2024/02/blog-post_16.html   

 

 

 

 

 

 

Сергей Румянцев - безстрашният и правдив родолюбец

 

 

 

Вместо писар в някоя легация, остани поет на своята нация, пише Александър Стамболийски до младия поет

 

Както е известно, 1925 година остава в българската историческа и политическа летопис с хилядите убийства след Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание. Между убитите български патриоти от средите на интелигенцията са имената на поетите Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев.

Димитър Диловски, записан в регистрите с името "Д.Д" (с псевдоним Сергей Румянцев), е роден на 5 септември 1896 г. в с. Блъсничево, Луковитско. Баща му Дидо Митов Тихолов е гонен и преследван от османлиите. Това го е принудило да се пресели от с. Брусен, Тетевенско. Бащата мразел чорбаджиите и властващите. Тази омраза се предала и на малкия Диловски. Като дете той живеел в оскъдица, пасял биволите.

 

В пастирската си торбичка обаче винаги носел книжка

 

Когато станал на 7 години, тръгнал на училище. Съобщава се, че бил единственото дете, което можело да чете, нещо, което много рядко се е срещало в ония времена. Завършва четвърто отделение с отличен и поради недоимък родителите му не могли да го издържат по нататък, за да продължи образованието си. С настояването си пред родителите един учител от Златарица, който издирвал любознателни деца със заложби, Димитър продължава образованието си в прогимназията в Луковит. След завършване на прогимназията той отива на село, където се занимава със земеделска работа. Мечтата му е да продължи образованието си. Заминава за Враца, но тук не успява да се запише в гимназията пак поради липса на финансови средства. Това го принуждава да отиде в Плевен, където с помощта на началника на прехраната на 7-ми Доростолски полк Иван Вълков, станал по-късно известен земеделски деец, Димитър Диловски е

 

зачислен на храна и квартира в полка

 

По този начин той успява да учи в Плевенската гимназия. В казармата бъдещият поет се запознава с творчеството на Толстой, Пушкин, Лермонтов, Некрасов, на руските революционери демократи Херцен и Чернишевски. Започва дори да пише писма до близки и познати в стихотворна форма, продължава да се рови в книгите на богатата казармена библиотека.

Димитър Диловски взема участие в Балканската война. След гимназията постъпва във военното училище и завършва Школата за запасни офицери в Княжево, участва и в Първата световна война на Дойранския фронт - като офицерски кандидат. Служи като адютант на дружина и ротен командир. Тук Диловски става любимец на войниците, държи се много близко, приятелски с тях. В боевете дава личен пример и се проявява като много добър, храбър воин и командир. Младият командир вижда безсмислието на войната, жестокото изтребление на хора и става не само неин противник, но се обявява

 

против потисничеството, в защита на обикновените хора

 

до края на живота си. След войната Диловски става учител в Златна Панега, а след година - учител в Блъсничево. Проявява се като добър организатор на младежта, бори се за откриване на прогимназия, където преподава български език, краснопис и френски език. Всички го обикват: ученици, връстници и възрастни. Пише стихове, в които отразява техния живот, но започва да пише и парливи епиграми, които подсказват, че на литературния фронт се появява името на

 

бъдещия изтъкнат сатирик под псевдонима Сергей Румянцев

 

Негови съвременници от селото в спомените си съобщават: „Той беше сладкодумен, да го слушаш, да му се ненаслушаш." Бил е голям шегобиец, контактен и разговорлив човек със силно развито чувство на хумор.

През 1921 г. Димитър Диловски участва със своите ученици и колеги учители под червени знамена в първомайска манифестация. Във връзка с това се води анкета. Диловски дава показания в стихове, които достигат до тогавашния министър на просветата Омарчевски, който не само че не го наказва, но го извиква в София, за да го назначи на работа в Народния театър. После работи като коректор във в. "Земеделско знаме", ориентира се към земеделското движение, публикува стихотворения и „народии" из всички земеделски издания. Вече под псевдонима Сергей.Р. той публикува и в редактираното от него списание "Див дядо", но и в някои други списания и вестници. Става близък с много земеделски дейци, и най-вече с Александър Стамболийски и Цанко Церковски, който го прави свой частен секретар. През 1922 г. заедно с Александър Стамболийски Сергей Румянцев взема участие в

 

Световната конференция в Генуа

 

посещава Париж и други европейски градове. Съгласно източници, отразяващи спомени на негови приятели, много от тетрадките му, пълни със стихотворения, не са намерени. Бил твърде нехаен към творческата си дейност. Когато се обръща към Стамболийски в стихотворна форма с молба да го назначи за писар в някоя легация, големият политик, държавник и негов приятел също в стихотворна форма го окуражава и стимулира към творческа дейност, като му отвръща

"Вместо писар в някоя легация,

остани поет на своята  нация!"

По повод насроченото от земеделското правителство на 19 ноември 1922 г. допитване за съдене на виновниците за националните катастрофи, завършило с невероятен смазващ резултат за реакцията, С. Румянцев написва с вдъхновение пламенното и паметно стихотворение "Референдумът". В навечерието на 9 юни С. Румянцев е гост на Ал. Стамболийски в с. Славовица, след това заминава на сватба в Горна Оряховица. Когато на другата сутрин се връща в София - в деня на преврата, е арестуван още на гарата и е отведен в Обществената безопасност.  Прозрял опасността от явни врагове и някои близки хора на министър-председателя Ал. Стамболийски, Румянцев в стихотворна форма предупреждава държавника и свой приятел да се пази.

Много от най-дейните, най-смелите и изявени деятели на земеделското движение и приятели на поета "изчезват". Самият Румянцев е откаран на края на града, за да бъде убит от придружаващ го негов съученик, който обаче го разпознава и освобождава. Залавят поета в Съюзния дом и го интернират в родното му село. Селските му приятели го обграждат с голяма любов, правят опит да го укрият, но властта го задължава всеки ден да се разписва в общината. Румянцев е извикан в София от Петко Д. Петков, ръководител и лидер на БЗНС. Следват тежките 1923-1924 г., прекарани в глад и мизерия. Петко Д. Петков е убит. Борбата на земеделците се ръководи от Димитър Грънчаров и Николай Петрини. На базата на съюза между работници и селяни се създава

 

единен фронт на борба срещу правителството на Цанков

 

В тази борба с перо активно участва и Сергей Румянцев. През 1925 г. той пише "Конспиративните си песни" по П. Яворов, от която, съгласно източници, до наше време достига само един брой. След Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание Румянцев застава открито срещу режима на Цанков.

Следват дни на нелегалност в родното му село, в Плевен, София, Стара Загора. Тогава става атентатът в църквата "Св. Неделя", започват арести. В момент, когато се подготвя бягството му за Турция, той е арестуван и откаран в Обществената безопасност. Съобщава се в източниците, че "оттук нататък следите му се губят".

 

Сергей Румянцев загива едва тридесетгодишен

 

Творчеството му отразява времето, когато Стамболийски създава земеделското движение и управлява страната, въвеждайки някои реформи, когато народните синове и дъщери се готвят за борба срещу силите на зараждащия се у нас фашизъм. Литературната критика го определя като революционен поет, безстрашен и правдив, непоколебим в устрема си да служи всеотдайно на народа си. Към края на своя живот той достига в поетичните си творби до

 

необходимостта от съюз между работници и селяни в борбата

 

срещу реакционните сили. Критиците определят поезията му като политическа и гражданска. Сатиричните му произведения са насочени срещу водачите на буржоазните партии, срещу техните нечисти сделки, срещу борбата за власт, алчността, раболепието, лицемерието, ограбването на народа...

Името на Сергей Румянцев остава завинаги в нашата литературна съкровищница - заедно с имената на най-изявените ни поети и революционери.

 

 

Богомил Колев, 18 август 2010 г.

 

Виж стихотворения в електронен вариант тук: https://literaturensviat.com/?p=23389  

 

Свързана публикация:

Беден син на грижата

https://probuzhdane.blogspot.com/2024/02/blog-post_1.html  

 

 

 

 

 

 

 

 

Заспала ли е нашата младеж ? - Валентин Бояджиев

 

Прави ли ви впечатление, че българските млади хора не протестират вече има-няма 30 години. Толкова ли животът им е все розов и безметежен!? У нас протестите вървят по браншове и гилдии, все за малки и ограничени цели. Протестират учители, животновъди, медицински сестри, земеделски стопани, таксиметрови шофьори - все хора на активна възраст, но младите (разбирай съвсем младите - студенти и млади работници), никакви ги няма... Младите вече са максимални консуматори, малцина са с политическа грамотност и класова реакция. Изтриха им гневното и бунтарско отношение към живота, чувството за човешка справедливост. Ограничиха им хоризонта на мислене, направиха ги безмозъчни гости на неолибералната трапеза, където блеят като овце за "черешката на социалната торта" на филистера. Младежите в по-голямата си част са обществено лениви, индиферентни към политическата злоба на деня, примирени към всяка форма на експлоатация спрямо тях.        

В университета имах един професор по западна журналистика - Дафин Тодоров. Той обичаше да повтаря, че във всяко  общество студентите винаги са били политическият барометър. Имаше предвид, разбира се, западното общество. През 1968 г. Европа наистина се тресеше от студентски протести и стачки. Спомнете си Франция. Дори в окупирана Чехословакия университетите бяха като сеизмичен епицентър на недоволството.

Днес за съжаление, картинката е друга.

Публикувам снимка от последните по време протести на нашите студенти - през далечните 1990-1991 година. Ще се събуди ли младежта от дълбоката си дрямка? Не се надявам вече - почти три поколения пропуснаха шанса си да се разбунтуват... Младостта им се похарчи в заблуди, съблазни и дребни житейски сметки. Те избягаха от терена на социалната непримиримост, изградиха хлъзгавите мостове на компромиса и колаборацията, в крайна сметка слязоха със заклинания и празни фрази от романтичните върхове на революцията.

Младите им сърца изстиват с всеки изминат ден - и връщане назад няма. Те са станали вече възрастни по душа и ще е празно занимание да ги сравняваме с предишните бунтарски поколения.

 Толкоз!

 

 08.02.2024

 

 

 

 

 

 

Народният трибун Тодор Цеков

 

 

 

Тодор Цеков Велинов (15.02.1882 – 1962) е известен участник в революционното работническо движение, учител, адвокат. Член на БРСДП (т.с.) от 1904 г. Роден е в с. Таваличево, но скоро семейството се премества в град Кюстендил. В някои документи за него се споменава фамилията Севдин. Като ученик в Кюстендилското педагогическо училище (1898-1902) възприема социалистическите идеи. Един от организаторите на тайните ученически македоно-одрински кръжоци „Освобождение“ и „Свобода (1900) и на работническото просветно дружество „Класово съзнание" (1901). От ученическите години датира познанството и дружбата му с Йордан Левков, с Милан Казанджиев, със Станке Димитров, с Григор Саралиев, с Георги Горанов. 

През 1900 г. Тодор Цеков предоставя на своя близък приятел Георги Горанов „Червен народен календар” от преди две години, в който е поместено стихотворението „Песен на труда”  на големия работнически трибун Георги Кирков-Майстора със заръката да го прегледа внимателно и напише музика към него. Огненият пулс на творбата пленява младия композитор, тогава само на 18 години. За кратко време Горанов сюрпризира съучениците си с готовата музика към Кирковия текст. Тази песен, често наричана „Дружна песен“, завинаги влиза в историята на българската музикална култура като химн на работническата класа.

На 12 септември 1904 г. Тодор Цеков е назначен за основен учител в с. Поцърненци, Пернишко, където става член-учредител на учителската социалдемократическа организация (1905). Там назначават учители, които не са долюбвани от властта. В Радомирска околия тогава учители са Димо Хаджидимов, Никола Шопов, Йордан Левков и други прогресивни дейци.

Наред с това Тодор Цеков помага и на работническите борби в Кюстендил. През май 1905 г. се вдигат на стачка работниците от двете печатници в града. Партийната организация на тесните социалисти подкрепя активно стачния комитет. Нейните оратори – Никола Въжаров и Тодор Цеков – изнасят всеки ден пред печатарите политически беседи, вдъхновяват и ободряват. Исканията са за намаляване работното време от 10 на 8 часа, увеличение на заплатите и защита от уволнение. След няколко дни исканията им са приети. Това е първият конфликт между труда и капитала в града, който завършва с победа.

През м. май 1906 г. Тодор Цеков взема активно участие в организацията на първия работнически събор в Кюстендил като противовес на провеждания „Юнашки окръжен събор“. Пристигат партийни групи от Самоков, Дупница, Радомир и София. Речи пред участниците произнасят Георги Димитров, Христо Кабакчиев, Васил Нейчев, Димитър Лазов. През юни партийната организация организира участието на 200 души в работнически излет до м. „Юч бунар“. 

През 1907 г. Тодор Цеков заминава с жена си Катя в САЩ. Двамата работят и следват. Тодор  завършва право и се включва активно в дейността на земляческата емигрантска група. Създава социалистически просветен кръжок, включва се в издаването на български вестник „Работническа просвета“.  Не забравя да пренесе и разучи с хора на българите в Детройт „Дружна песен“.  Семейството се завръща в България на 22 август 1911 г. Жена му е назначена в девическата гимназия в Сливен, а той става директор на прогимназията в с. Кортен, Новозагорско. Там успява да привлече в учителската организация на тесните социалисти Петко Енев, който по-късно става известен водач на работническото движение в Нова Загора. От този район Тодор Цеков е избран за делегат на учителския конгрес 8 – 12 юли 1912 г. в София.

През лятото семейството се прибира в Кюстендил. Сестрата на Тодор Цеков – Елена е съпруга на Коста Петров, бъдещия кмет на Дупница, с когото ги свързва дългогодишна дружба още от ученическите години. Често те тримата посещават роднини в с. Таваличево и устройват срещи и беседи със социалистическата група и младежи. Под влияние на Тодор братовчедите му възприемат социалистическите идеи.

Тодор Цеков участва в Балканската война (1912-13) като взводен и ротен командир. Проявява изключителна храброст в боевете при Булаир на полуостров Галиполи (1913).

В началото на м. август 1915 г. участва като делегат в  XXI конгрес на БРСДП (т.с.), който издига решителен глас против надигащата се война.

През Първата световна война воюва  в състава на 13-ти полк на фронта в долното течение на Струма, където заболява и поради това е уволнен. След известно време е назначен за съдия в Кюстендил и се стреми да помага на бедните и обезправените. Наред с това  развива широка революционна дейност. Проявява се като ревностен пропагандатор на социалистическото учение и един от най-активните и идейно подготвените дейци на местната и окръжната партийна организация. През 1918 г. във връзка с разпространени ръкописни позиви и анонимни писма са задържани и подведени под отговорност двама ученика от последните гимназиални класове. С мотива „да не се пречи на делото“, Тодор Цеков е преназначен в гр. Гюмюрджина (но не за дълго), тогава още в границите на България.

Последиците от Първата световна война са тежки, отразяват се неблагоприятно за работниците, селяните и занаятчиите в Кюстендилски район и страната като цяло. Снабдяването на населението със стоки от първа необходимост е крайно влошено. Наред с продоволствената криза и скъпотията се засилва и експлоатацията на трудещите се. Тази обществено-икономическа и политическа обстановка създава предпоставки за революционен подем на масите. В края на 1918 и  началото на 1919 г. започва бързо да се увеличава числения състав на БРСДП (т.с.). От фронта се завръщат старите партийни членове, възстановяват се и укрепват партийните организации и групи. Това поражда нови задачи пред Кюстендилската партийна организация – да организира и ръководи умело революционните борби на трудещите се маси. В авангарда са най подготвените – Станке Димитров, Тодор Цеков, Коста Петров, Никола Въжаров, Христо Димитров, Павел Петров и др. дейци, които произнасят често пламенни речи на публични събрания, изобличават буржоазията и военната лига, сплотяват трудещите се около партията.

Още в края на 1918 г. местният партиен комитет в Кюстендил организира протестно събрание на работниците и бедните граждани, на което оратори са Станке Димитров и Тодор Цеков. Гласува се резолюция до председателя на Народното събрание против съществуващата скъпотия, отнемането на конституционните свободи, за поевтиняване на живота, за увеличаване на дневната дажба до 1 кг. дневно и редовно снабдяване с продукти от първа необходимост. Настоява се за незабавна конфискация на всички незаконно натрупани печалби и храни по време на войната, за наказване виновниците за националната катастрофа, за незабавна амнистия на всички жертви от войната.

На 26 януари 1919 г. Тодор Цеков е сред организаторите на протестната акция срещу спиране от правителството на печата и разпространението на „Работнически вестник“. Акцията е в цялата страна, тя дава резултат и властите са принудени да отменят това свое позорно решение.

На 15 и 16 февруари 1919 г. се провежда околийска конференция на партията в Кюстендил с присъствието на партийните групи от селата Жиленци, Гърбино, Граница, Коняво, Ръждавица и др. В работата и взема участие и Георги Димитров, който изнася реферат на тема „Днешният политически момент и нашите искания“. След конференцията той се среща с местния партиен комитет в дома на учителя Никола Грънчаров и дава ценни указания. На конференцията доклад на тема „Организация на агитацията и пропагандата в околията“ поднася Тодор Цеков.

Интересен е случая с превземане на публичното събрание свикано от стамболовисти, радикали и цанковисти под етикета „група граждани“ на 6 април 1919 г. в девическата гимназия. Темата е „Комитетът по прехраната“. Ръководството на БРСДП (т.с.) бойкотира масовото участие, но решава да изпрати трима представители. Възползвайки се от слабата организация на събралите се към 800 човека,  Тодор Цеков взема думата, говори повече от един час и предизвиква аплодисментите на присъстващите. Накрая предлага и събранието гласува неговия вариант на резолюция за премахване действащата дирекция по прехраната, конфискуване на продуктите от първа необходимост и раздаването им под контрола на работническите организации. Със своето красноречие, принципна и убедителна мисъл той неведнъж постига подобни резултати и разобличава с аргументи слугите на буржоазията.

Ярък израз на революционния подем на трудещите се маси по това време е отпразнуването на бойния празник на труда – Първи май през 1919 г. Въпреки дъждовното време в Кюстендил манифестират около 700 души. Масовото участие на трудещите се признава и местната буржоазия чрез вестника на Демократическата партия в Кюстендил.

Изключително голяма роля за по-нататъшното разгръщане на партийната дейност има Първия конгрес на БКП (т.с.) на 25 –27 май 1919 година, на който Тодор Цеков е делегат от Кюстендилско. Конгресът приема Програмна декларация, издържана в духа на Комунистическия интернационал, към който се присъединява партията. Направени са изменения в партийния Устав, които отбелязват важна крачка по пътя на ленинизацията, приет е Манифест към всички трудещи се в страната. На конгреса Тодор Цеков е избран за член на Висшия партиен съвет и е преизбиран като представител от Кюстендилско на последвалите конгреси през 1920, 1921, 1922 и 1923 г.

Веднага след Първия конгрес в Кюстендилски окръг е учредено ново окръжно партийно ръководство, като изискване от промяната в устава. И така от 1919 до 1921 г. Тодор Цеков е член на Окръжния комитет на БКП (т.с.) със седалище в Кюстендил. В състава му са още: Павел Петров Велков – секретар и членове Станке Димитров, Никола Грънчаров и Христо Димитров Велинов (Ризе). От лятото на 1921 г. седалището е преместено в Дупница.

Партийната организация развива особено активна дейност по време на парламентарните избори за XVIII Обикновено народно събрание насрочени на 17 август 1919 г. В хода на предизборната борба комунистите от окръга издигат лозунги за народен съд над виновниците за националната катастрофа, за конфискация на богатствата, спечелени по време на войната, за национализация на имотите на едрите земевладелци и на предприятията от хранителната промишленост. Наред с това се иска благоустройство на населените места, откриване на нови болници и аптеки, въвеждане на безплатно лечение и др. Въпреки изключително тежката вътрешнополитическа обстановка, провеждането на избори в условията на съществуващо военно положение и засилен полицейски терор партията в Кюстендилски окръг се нарежда на второ място след БЗНС и увеличава два и половина пъти гласовете си в сравнение с 1914 г. За народни представители са избрани двама свои представители – Васил Коларов и Станке Димитров. Тъй като Васил Коларов е избран и в друга избирателна колегия в страната, на негово място влиза подгласника му от комунистическата партия Тодор Цеков. Животът на  XVIII обикновено НС е кратък, от 02.10.1919 до 20.02.1920 г и то е разпуснато предсрочно. Тогава парламентарната група на БКП е 42 члена.

Въпреки обявеното военно положение и бесния полицейски терор,  в изборите на 7 декември 1919 г. партията завоюва блестящ успех, като набира 885 гласа срещу 625 за буржоазната коалиция, 334 за широките социалисти и 300 за стамболовистите... Наистина нито една от политическите партии няма необходимото болшинство за установяването на свое постоянно присъствие, но при гласуването на 27.1.1920 г. комунистите получават най-много гласове... и се ражда Първата кюстендилска комуна, първата голяма победа на кюстендилските трудещи се... Комуната провежда редица мероприятия в защита интересите на работниците и градската беднота,  но това предизвикват остра реакция от страна на буржоазните среди. След като се изчерпват всички възможности за по-активни действия и при липсата на болшинство, съветниците комунисти, независимо че са най-много, подават оставка на 10 юни 1920 г. и общинския съвет в Кюстендил прекратява дейността си.

Избори за XIX обикновено НС през март 1920 г. показват засилен революционен устрем на масите, породен от дълбоките рани от войната, икономическата криза и унизителния Ньойски диктат. В тези избори партията отново се нарежда на второ място в окръга. За народни представители от Комунистическата партия са избрани трима представители - Васил Коларов, Станке Димитров и Тодор Цеков. Мандатът на това НС е от 15.04.1920 до 11.03.1923 г. Тогава БЗНС съставя самостоятелно правителство през май 1920 г., което с известни промени управлява до 9 юни 1923 г.

Победата в общинските избори и нарастващото влияние на комунистите в Дупница вбесява реакцията и тя си поставя задача да обезглави партийната организация. Подготвя план за избиването на другарите на Тодор Цеков – Георги Муструков, Коста Петров и Станке Димитров. На 10 януари 1920 год. е убит секретаря на партийната организация Георги Муструков. Терорът и беззаконията надминават всички представи. Арестувани са целият партиен комитет и много други активисти. Тодор Цеков, Борис Хаджисотиров, Васил Мулетаров и Иван Чомаков в края на февруари се явяват пред съда в тяхна защита.  На 21.02.1923 г. наемните убийци от бандите на ВМРО отнемат живота на Коста Петров – кмета на Дупнишката комуна и зет на Тодор Цеков. Само три дни по рано – на 18 февруари двамата говорят на многолюдно публично събрание в Дупница и Тодор остава два дни в дома на кмета. Тежката загуба отеква болезнено в сърцето му и потриса трудещите се в Дупница и цялата страна.

На изборите от 25 януари 1920 г. за  окръжни съветници от комунистите са избрани Тодор Цеков и Христо Гешев в условията на терор и обсадно военно положение.

Малко след това, на 22 ноември 1920 г. след победата на БКП на общинските избори в града на 3 октомври 1920 г. е обявена втората Кюстендилска комуна. За неин кмет е избран Никола Грънчаров.  Тодор Цеков е избран за общински съветник, заедно с Никола Грънчаров, Александър Иванов, Павел Петров, Трифон Кръстев, Давид Алфандари и Димитър К. Христов. Втората кюстендилска комуна  пристъпва незабавно към активна дейност. Това засилва още повече влиянието на местната комунистическа организация сред трудещите си и предизвиква силна ненавист на градската буржоазия и политическите й партии. Под тяхно влияние Кюстендилския окръжен съд разпорежда през януари 1921 г. разпускане на общинския съвет.

През целия период от 1919 до 1923 г. Тодор Цеков е член на Окръжния комитет на БКП. Той е оратор и докладчик на различни партийни и общоградски прояви, публични събрания, организатор на агитационни групи по селата, автор на текстове за позиви. Непрестанно му се налага да се явява като адвокат и защитник на неправилно обвинявани хора по скалъпени съдебни дела. През 1921—1922 г. е един от организаторите на широка акция в помощ на гладуващото население от Поволжието. В своите спомени пише, че са събрани 29149 лв., а организирани групи в града и селата събират с волски коли хранителни продукти, предавани в натура.  На свикания митинг през март 1922 г. над 2000 кюстендилци единодушно се обявяват за разоръжаване на Врангеловите войски и изгонването им от България. На 21 май 1922 г. пред три хиляден митинг Тодор Цеков отново осъжда мекушавата позиция на правителството, предателствата на буржоазния блок и предлага резолюция за незабавно разоръжаване и разпускане на Вранглеровата армия.

Виж спомени на Тодор Цеков за организацията и отпразнуването на Първи май през 1922 г. тук – https://probuzhdane.blogspot.com/2023/02/1.html          

При превземането на Кюстендил от автономистките бандите на ВМРО на 4 декември 1922 г. партийната организация е изненадана и запазва неутралитет в борбите между македонските организации (федералисти и автономисти). Пред нарочно свикано съвещание от войводата Панчо Михайлов с управата на града и представители на политическите партии Тодор Цеков излага позицията на местната комунистическа организация в по общ политически план и предупреждава да не се извършват насилия, самоуправство и грозни сцени в града. И тъй като е определен в комисия, която да замине за София за среща с вътрешния и военния министър, Тодор Цеков използва възможността да информира Парламентарната група на БКП за развитието на събитията и водените разговори.

Тодор Цеков е избран за съветник в проведените на 31 декември 1922 г. общински избори в Кюстендил, а партията получава 893 гласа. Изборите стават при военно положение и цензура. Избран е отново за окръжен съветник в изборите от 14 януари 1923 г.

На 28 март 1923 г. е проведено организационно събрание и кюстендилската партийна организация избира Тодор Цеков за свой секретар. Тъй като е претоварен, той си подава оставка като общински и окръжен съветник.

Превратът на 9 юни 1923 г. се оказва изненада за партийната организация. Като цяло Кюстендилска околия не оказва противодействие на фашистките превратаджии. Комунистите научават за решението на Централния комитет за неутралитет. Законопроектът на Стамболийски за „Селски комуни“, заплахите за конфискация на имоти на комунисти и изпращането им в Бургаско да пресушават блатата, терорът на земеделското правителство на току що отминалите избори на 22 април и различни други безчинства на главозамаялите се земеделци правят преобладаващата част от комунистите равнодушни и безучастни към случващото се. В Кюстендил отново се появяват автономистите от четата на Иван Бърльо, които се опитват да въвеждат ред в града и околността в явна услуга на превратаджиите. Новото правителство забранява всякакви събрания на партията, която е обект на силна атака от буржоазния печат. Местните буржоазни сили се активизират, влизат в открит контакт с фашизираните офицери във военното поделение, подтикват македонските автономисти към открита разправа с комунистите и техните привърженици.

През месец август 1923 година в Кюстендил пристига Станке Димитров, който е секретар на Окръжния комитет и в клуба на партията при Чифте баня поставя задачата за подготовка на въоръжено въстание.

Станке Димитров и Тодор Цеков се явяват на 3 – 5 септември 1923 г. като защитници на Никифор Бибин и Стоичко Рамков от Бобошево по дело в Софийския апелативен съд във връзка със скалъпено обвинение за хвърлена бомба срещу празнуващи офицери и подофицери на 12 ноември 1922 г. Благодарение на умелата защита съдът издава оправдателна присъда.

На 12 септември 1923 година правителството на сговора започва арести. В Кюстендил първоначално са задържани 15 души и 7 от околните села. Сред арестуваните са Тодор Цеков – депутат, секретар на партийната организация, Никола Грънчаров – член на партийното ръководство и бивш кмет на Втората кюстендилска комуна, Йордан Левков – адвокат, Иван Иванов, Христо Илиев Гешев, Йосиф Д. Барух (Жозе), Симеон Максимов, Димитър Константинов – фелдшера и др.   От селата са докарани – Илия Захариев и учителя Димитър Стоянов от Коняво, Милан Балджиев, Петър Андонов – от Ръждавица и други. През следващите дни арестите продължават. В кратък срок са направени много обиски. Властите събират отявлени фашисти-реакционери, обличат ги във военни дрехи и ги пускат да малтретират населението и то главно комунисти и земеделци.

След 23 септември 1923 година правителството забранява дейността на БКП, БКМС, профсъюзите и кооперация „Освобождение“. Както партията ,така и БКМС минават в нелегалност.  

На 13 октомври 1923 г., след 32 дневен арест, са пуснати на свобода четиримата най-видни комунистически ръководители – Тодор Цеков, Никола Грънчаров, Иван Иванов и Йордан Левков. Окръжният управител, запасният полковник Стефан Манов прави недвусмислено предупреждение, че вън от ареста той не е сигурен какво ще се случи с тях. Защото знае какви са замислите  да ги ликвидират, така както мнозина от другарите им в страната.

След забраната на партията и БКМС в 1923 г., работата в гр. Кюстендил става много трудна. Буржоазията най-рационално използва македонски терористи, за да измъчват населението и то преди всичко прогресивни хора. Покрай официалната власт се появява т.н. „Граждански комитет“, които дирижира арестуванията, убийствата, но се явява неотговорен фактор. Тук представители имат „демократичния сговор“, офицерската лига, крайнодясната фашистка организация „Кубрат“ и др.

В началото на март 1924 г. Тодор Цеков получава сведения от близък, че се подготвя неговото убийство, заедно с колегата му Йордан Левков, Никола Грънчаров, Иван Иванов, земеделеца Ангел Янев.

В резултат на терора, убийствата  и беззаконията срещу комунисти и земеделци започва емиграция. Още през 1923 г. Стефан Димитров – Кривото рамо и Захари Бонев заминават нелегално в Югославия. През 1924 г. нелегално за Югославия заминават  Никола Грънчаров и Иван Иванов и други. Йордан Левков затваря адвокатската си кантора и със семейството си се премества в София.

Животът на семейството на Тодор Цеков става ад, занизват се мъчителни дни в очакване на най-лошото. Налага се да се разделят с досегашния си живот, с другарите, с приятели и близки. Продават покъщнината, вземат и заеми и решават да действат.  На 6 април 1924 година семейството с двете си деца на 10 и 3 години напуска Кюстендил и емигрира в САЩ. На 2 май 1924 г. пристигат в Детройт, където по това време е преобладаващата част от нашата емиграция. Тодор Цеков започва работа като обикновен работник, сложно преобразяване на неговите 42 години, но това е цената за запазване на живота. Там отново е в редовете на прогресивното движение, секретар е на българо-македонския просветен съюз и сътрудник на неговия орган.

 През 1932 г., след осем години емигрантски живот, семейството се завръща в България и Тодор Цеков отново започва работа като адвокат в София. През следващите години му се налага да защитава по съдебни дела много прогресивни и бедни хора.

След 9 септември 1944 година е член на Висшия адвокатски съвет и член-съдия на Върховния съд на НРБ.  Носител е на орден „Девети септември 1944 г.".