Търсене в този блог

събота, 21 април 2018 г.

Урната

 

 

През 1982 г.  в центъра на Кюстендил е открит паметник на Тодор Ангелов – Божаната с автор Стефан Стоимиров, в присъствието на дъщеря му Свобода Бъчварова. Оцелелите антифашисти – съратници от Белгия, подготвят и изпращат  урна с пръст за този паметника. Тя е донесена след посещение на Кюстендилска делегация в Брюксел през октомври 1985 г. На надписа четем: „От крепостта “Бреендонк”, Белгия, където от 1940 до 1944 г. варварите от СС затварят хиляди борци от Съпротивата и където на 30 ноември 1943 г. Тодор Ангелов пада под нацистките куршуми, идва тази шепа пръст, напоена с кръвта на мъчениците”.

Урната не е веднага вградена в паметника.

Когато след 10 ноември 1989 г., в първоначалните дивосини години в България  масово се премахват партизанските паметници в Кюстендил, седесарската управа беше твърдо решена да демонтира и паметника на Тодор Ангелов. Просто така, без решение, без да познават дейността и заслугите му в годините на Съпротивата. Трудно е да се обясни на подобни хора, че основният критерий за оценката на един човек е много по-дълбок от цвета на партийната му книжка. И на 11 юли 1991 г. това за малко щеше да се случи. Представителите на левицата в кметството, общинския  съвет и други обществени деятели положиха не малко усилия, за да спрат предвидения "демонтаж" и да предпазят града и страната ни поне от този позор. В началото на 1992 г. предстои заседание на общинския съвет в Кюстендил, в дневния ред трябва да се вземе решение по въпроса. Налага се народният представител Иво Атанасов, общинският съветник Динчо Желязков и общинският председател на БСП Валентин Вълов  да търсят съдействие от посолството на Кралство Белгия и едва след намесата на посланика паметникът е спасен.

По време на мандата на Валентин Вълов, като кмет на Община Кюстендил, Общинският съвет  с председател Динчо Желязков взема  решение № 594/30 ноември 1998 г., с което  удостоява  посмъртно Тодор Ангелов със званието „Почетен гражданин на Кюстендил". В града има и улица на неговото име.

На  25 юни 1999 г. по идея на Миланка Грозданова, първи председател на PC на БАС - Кюстендил се учреди и регистрира Международна фондация на името на Тодор Ангелов – Божаната, а тя стана й първият и председател. Фондацията си поставя за цел пропагандиране живота и революционния подвиг на Божаната, разкриване на високохуманните идеали в името на които живя и загина.

През цялото това време основна заслуга за съхранение и опазване на урната има Златан Джонев, домакин на Община Кюстендил.

Едва по време на мандата на Кирил Алексов, като кмет на Община Кюстендил (1999-2003), урната е монтирана в основата на паметника от строителя Благой Серафимов. Преводът от френски на български на надписа върху урната е дело на Петър Шейков, работещ по това време в „Държавен архив”- Кюстендил.

Сега, ежегодно  Българският антифашистки съюз – Кюстендил организира поклонение с поднасяне на венци и цветя на паметника на Тодор Ангелов - Божаната.

През 2008 година Свобода Бъчварова, дъщеря на Божаната,  издаде тритомен документален роман „По особено мъчителен начин“, основан на живота на нейния баща. На 30 септември 2008 г. в Благоевград  се проведе среща на Управителния съвет  на Международната фондация „Тодор Ангелов – Божаната” с авторката и се очертаха бъдещите планове и действия. Тогава Свобода Бъчварова постави върху книгата своя автограф за спомен.

 


 

 

 

 Идеалите, на които посвети живота си Тодор Ангелов - Божаната, неговият величав пример са ни особено нужни днес. Те са неизчерпаем източник на оптимизъм и вдъхновение, ценен капитал за днешните и бъдещите поколения.

Тодор Ангелов - Божаната ни остави  уроци - как трябва да се воюва за правдата, как трябва да се отстояват общочовешките ценности, хуманизма, свободата, демокрацията и социалната справедливост. Героичната му саможертва е не само поука, а и предупреждение. Той зове: „Никога вече фашизъм! Никога вече терор и насилие!" 

Ето защо, сега е особено нужна бдителност и отговорност срещу избуяващите съвременни прояви на национализъм, неофашизъм, агресия, нетолерантност и никнещите организации, опитващи се да подменят историческите факти и да легитимират дейността на фашистките престъпници.

Неофашизмът трябва да бъде спрян преди да се е превърнал в актуална обществена опасност!

 

 

 

Още за живота и дейността на несломимия революционер виж тук : 

http://probuzhdane.blogspot.bg/2014/01/blog-post_7.html  

 

 

 

 

 

 

четвъртък, 12 април 2018 г.

Ниските работни заплати и клептократският капитализъм в България - Христо Проданов

 

 

 

Тези дни  Евростат публикува данни за това, че средните заплати у нас са най-ниските в ЕС – около девет пъти по-ниски отколкото в Дания. Преди четири века в зората на капитализма великият Шекспир написа, че „Има нещо гнило в Дания“. Днес в епохата на глобализирания неолиберален капитализъм би се поправил вероятно и написал „Има нещо гнило в България“. Това гнило се нарича „клептокрация“. Клептокрация е гръцка дума, означаваща „управление на крадците“. Това е такава система, в която управлението е в полза на върхушка, натрупала парите си от кражба. Тя приема закони, които подпомагат тази кражба. Българските закони и българският преход към капитализъм доведоха именно до това.

Така, ако се върнем обратно на въпроса за ниските работни заплати у нас, то ще видим, че те могат да означават две неща.

Първото е онова, което биха ни обяснили например ултралибералните пазарници. Според тяхната логика заплатите са ниски, защото производителността на труда е ниска. Само че, ако направим едно сравнение с производителността на труда и размера на работните заплати у нас и в останалите европейски страни, ще видим че това далеч не е така и при настоящата производителност на труда работните заплати трябва да са поне два пъти по-високи. Следователно няма как да свържем производителността на труда с размера на работните заплати, а ако ги свържем то ще видим, че такава връзка чисто и просто липсва. Тя и поначало няма как да бъде открита в рамките на неолибералния капитализъм, който доведе до ситуация, в която спекулативният финансов капитал надминава в пъти реалното движение на стоки и инвестиции, а стойността на валутите се определя в конкуренцията им с други валути. Получава се така, че стойността на едни нищо неструващи хартийки се определя в конкуренцията им с други нищо неструващи хартийки, което предопредели кризата от 2007-2008 г. и най-вероятно ще бъде предвестник на друга, но много по-страшна криза.

Това повдига въпроса и за второто възможно и много по-логично обяснение за ниското заплащане. А то е, че работещите произвеждат много повече, отколкото получават като възнаграждение за труда си, като останалата част се присвоява от клептократите под формата на печалба, които пък в голямата си част нищо не работят, а само прибират изработеното от другите, възползвайки се от това че са притежатели на капитал. С други думи, печалбата на капиталистите не е нищо повече от присвояване на плодовете на чуждия труд, което пък ако се позова на жирондистите или Прудон означава, че „собствеността е кражба“, или поне голяма част от капиталистическа собственост е такава.

Кражбата и създаването на клептокрацията у нас се осъществиха по четири основни начина.

Първо, собственост за близо сто милиарда, създадена и принадлежаща на всички българи бе присвоена от няколко стотин човека чрез така нар. приватизация, осъществена под флага на неолибералната идеологема „Държавата е лош стопанин“, прегърната ентусиазирано от нашите „демократи“. Първоначалното натрупване на капитала у нас беше един пладнешки грабеж, неизмеримо по-мащабен и по-ужасяващ от грабежа по времето на първоначалното натрупване на капитала в Западна Европа, за което Томас Мор казва, че „овцете изядоха хората“. Тогава новопоявяващите се капиталисти просто заграбват парчета земя, за да отглеждат на тях овце, превръщайки селяните в бездомници, просяци и скитници по същия начин, по който новопръкналата се клептокрация у нас отне собствеността на милиони българи, заграбвайки построеното при социализма от тях. Бедността в България, която през периода на социализма беше изкоренена се за завърна благодарение на неолибералния капитализъм с нова и непозната в историята на страната сила. Така милиони емигрираха или просто измряха, слушайки лозунгите за лошия социализъм, представян като „комунизмът“ и добрия капитализъм, маскиран като „демокрацията“, което доведе до унищожаването на голяма част от най-важния ресурс за  една страна –  човешкия капитал. Новопоявилите се след 1989 г. капиталисти в България заграбиха многомилиардна индустриална собственост и спестяванията на милиони хора чрез мошенически фалити на банки. Това бе кражба, унищожаване на построеното с труда на милиони хора по времето на социализма, обогатяващо един пренебрежителен процент новородени ултрабогаташи, превърнали се неслучайно в най-големите критици на социализма. Което в крайна сметка е донякъде разбираемо, тъй като ако не успеят да обяснят какво голямо зло е социализма, то може би и някой ще се сети да им потърси сметка за ограбването на построеното от него.

Второ, кражба в смисъл на максимална експлоатация. България е страната с най-висока експлоатация на наемните работници от капиталистите. Не случайно Евростат излезе и със статистика, според която най-много в ЕС работят „богатите“ българи и гърци, а най-малко „бедните“ холандци. Тази експлоатация се реализира по два основни начина:

(а) чрез много по-ниското заплащане на труда в сравнение със Западна Европа, включително и много по-ниско в сравнение с производителността на труда. Което пък в прав текст означава, че българинът не стига, че работи най-много в сравнение с останалите европейски народи, но и в същото време е най-много ограбван от капиталистите на принципа – аз работя, а той печели.

(б) чрез системата на плосък данък от 10% и изместване на данъчното облагане от преките към косвените данъци. Така всеки бедняк, включително и просякът плаща 20% ДДС за хляба, който си купува да оцелява с левчето, пуснато му в шапката по софийските улици. Получава се парадокс, при който се оказва, че всичко онова, което капиталистите не успеят да откраднат от човешкия труд, всъщност се присвоява (краде) чрез държавата и от всеки един българин чрез потребителски данъци, за да може най-накрая работещият българин да не получи дори и минимума средства за своето съществуване. Това пък означава, че държавата взема от бедните, правейки ги така още по-бедни, но упорито отказва да взема от богатите, правейки ги така още по-богати. Оказва се, че мизерното битие на милиони и обогатяването на 1% най-богати всъщност е официална и целенасочена държавна политика, прокарвана и чрез данъчното облагане наред с останалите държавни политики, водещи до нищета, бедност и мизерия.

Трето. Това бе кражба, осъществена в угода на външни сили и външни фактори от страна на българските политици като това им осигуряваше идване, запазване на власт или тлъсти комисионни. Както и в угода на няколко „родни“ олигарси и новообогатени политици, които успяха да осребрят по един разрушителен за българската държава начин поклонничеството си пред „евроатлантическите ценности“. Така се реализираха какви ли не грабежи, като се почне от концесията за златните залежи и се стигне до сключването на куп договори с чужди компании, от които българинът обедня допълнително с милиарди. Такива са договорите за закриването на четирите блока на АЕЦ „Козлодуй“, договорите за американските централи. Такива са класическите договори за БГА „Балкан“ на Иван Костов и този за БТК при управлението на Симеон Сакскобурготски. Така можем да изброяваме почти до безкрай, така че ако трябва да обобщим, такава ни беше цялата приватизация, такива са ни всичките концесии, такава ни е цялата държава – инструмент за създаване, процъфтяване и господство на наша и международна клептокрация.

Четвърто. Това е кражбата на европейски и държавни пари с помощта на нагласени търгове или просто без търгове. Чрез клиентелистки партийни мрежи и роднинско-приятелски мафии. Така, всъщност родната клептокрация беше превърната във семейно-феодална клептокрация и днес през ХХI век България е може би единствената страна в света, съществуваща в условията на своеобразен неофеодализъм, при който местният феодал-клептократ държи в ръцете си както хляба, така и ножа.

В крайна сметка това е резултат от българския преход, който лъжливите клептократи, които ни управляват, наричат „преход към демокрация“. Не, това е преход от социализъм към клептократски капитализъм.

Затова и живеем в общество, в което съществуват огромни богатства,  съсредоточени в малък брой хора и ужасяваща бедност за огромната маса от населението, в това число и за един огромен процент работещи и безогледно ограбвани от работодателите-капиталисти. Само днес от 7,30 до 8 ч. сутринта няколко клошари ровиха по кофите пред блока, докато някои други клепто-капиталисти сигурно си пазаруват бентлита и поршета. Това са реалностите на днешния български клептократски капитализъм. В епохата на Томас Мор и Шекспир „овцете“  са „изяждали“ „хората“, превръщайки ги в бездомници, скитници, престъпници. Четири-пет века по-късно в България клептократите изядоха хората, превръщайки милиони българи в безработни, работещи бедни, бездомници, скитници, клошари, обитатели на гета, бегълци от своята страна. България се нуждае от един нов Томас Мор да опише как клептократите изядоха българите.

 

 

 

 

 

Източник: клуб 24 май, 11 април 2018 г.  

 

 

 

 

 

Христо Проданов e доктор по политология, асистент в УНСС.

 

 



вторник, 10 април 2018 г.

Илюзията „Преход към демокрация“ – проф. Васил Проданов

 


 

За сведение на онези, които получават огромни грантове от стотици хиляди левове, за да правят списъци на „антидемократичните медии и автори“ в България, тезата, че демокрацията е илюзия, принадлежи на световно известни фигури като професорите Имануил Уолърстейн в САЩ и Жан Бодрияр във Франция. Имануил Уолърстейн бе в определен период и председател на Световната социологическа асоциация. Жан Бодрияр е световно известен философ, културолог, социолог, представител на постмодернизма и постструктурализма, професор в различни френски и световни университети.

Твърдението, че светът се развива по посока на „демократизация“, придоби популярност в глобален план от 80-те години на ХХ век насам. Дори се заговори за „трета вълна на демократизация“ (1). Проблемът е какво да разбираме под това, като се има предвид, че от 1945 г. насам практически няма държава, в която да не се провеждат избори на законодателни органи при почти пълно всеобщо избирателно право. Очевидно „демократизацията“ е нещо повече от това. Какво е то? Ето какъв е отговорът на бившия председател на Световната асоциация по социология и дългогодишен директор на Центъра „Фердинанд Бродел“ в Ню Йорк Имануил Уолърстейн:

Избори, в които да участват представители на две или повече съперничещи си партии ли? – пита той. – Съперничещи си наистина, а не просто за видимост, при правилно, а не фалшифицирано преброяване на гласове, при справедливо съперничество, когато резултатите от изборите не могат да бъдат анулирани? Ако добавянето на всички тези изисквания ни обяснява какво е „демократизация“, струва ми се, то не обяснява много. Обаче в епоха, в която „Ню Йорк Таймс“ изобличава управляващата повече от четиридесет години либерално-демократическа партия на Япония, че  редовно е получавала субсидии от ЦРУ, ние с основание имаме право да се усъмним, че формалното съблюдаване на всички изисквания за състезателност на избирателния процес са достатъчни, за да се говори за демократизация… В условията на сегашната световна система демократизацията не може да бъде нищо друго освен илюзия.“(2)

Дискурсът за станалото у нас след 1989 г. е синтезиран именно в неолибералната идеологема за „преход към демокрация“, което – ако следваме Имануил Уолърстейн – представлява една

огромна идеологическа манипулация

поне в три основни отношения:

Първо, чрез нея се скри истинската същност на промяната, а тя е преход към капитализъм. И то не към капитализма до 1944 г., а към неолиберален глобализиран капитализъм, който с гигантска скорост изсмуква материални, финансови и човешки ресурси от страната по посока на капиталистическия център.

Второ, разпространена бе лъжата, че това е „демокрацията“ изобщо, като се създаде представа, че има деление просто на демокрации и недемокрации. Всъщност има много различни видове демокрации. Това бе просто един от видовете, и то не какъв да е, а играещ преди всичко ролята на идеологическа и политическа маскировка на една съвсем различна същност. Факт е, че дори в Западна Европа тя не се възприема като истинска „власт на народа“ в наивно ентусиазирани версии от рода на тези в България в края на 80-те и началото на 90-те години. Всъщност още след Втората световна война се появяват и плодят теории, че това вече не е представителна, а елитарна демокрация, че основното, което я прави демокрация, са редовните избори, при които можеш да сменяш управляващите, но нищо повече.

Трето, т. нар. „преход към демокрация“ бе обявен за „края на историята“, а всъщност ставаше дума за конкретен вид демокрация – либералната демокрация. Тя е исторически феномен, разгърнал се от края на ХІХ век до 70-те години на ХХ век в условия, при които станаха възможни относителната автономия на държавата и политиката от икономиката, регулацията на голяма част от процесите в рамките на националната държава, кейнсианската икономическа политика за стимулиране на агрегатното потребление, високият прогресивно-подоходен данък и на тази основа активната преразпределителна политика, създаваща социална държава. Проблемът е, че когато у нас се разпространяваха идеологическите клишета за „преход към демокрация“, времето на либерална демокрация изтичаше. В нея вървяха нарастващи кризисни процеси в резултат на глобализацията, дерегулацията на икономиките, приватизацията, излизането на икономическите процеси изпод контрола на държавата. Тази тенденция се оформи още по-силно през следващия четвърт век, демонстрирайки криза на либералната демокрация.

Имайки предвид как бе разрушен източноевропейският социализъм с очаквания „демокрацията“ и „свободата“ на съществуващия капитализъм да разрешат всички негови проблеми, Жан Бодрияр заяви в началото на 90-те години на ХХ век: „Цели народи се устремяват към една „историческа“ цел – свобода, която най-малко от всичко съществува под формата, за която те мечтаят, към една форма на „демократично“ представителство, която също от много време агонизира под спекулацията (статистическата спекулация на сондажите, медийната спекулация на информацията). Демократичната илюзия е универсална, свързана с нулевата степен на гражданската енергия. От свободата остава само рекламната илюзия…“ (3)

 

Бележки:
(1) Вж. Huntington, Samuel. The Third Wave. Democratization in Late Twenty Century, Norman and London: Unuversity of Oklahoma Press, 1991
(2) Валлерстаин, Иммануель. После либерализма, М., Едиториал УРСС, 2003, с. 66-67.
(3) Бодрияр, Жан. Илюзията за края, С., ИК „Критика и хуманизъм“, 1995, с. 49.

 

 

Източник: клуб 24 май, 10 април 2018 г.

 

 

 

 

 

 

 

петък, 6 април 2018 г.

Дебатите по една книга

 



На 3 април 2018 г. „Барикада“, „Солидарна България“ и издателство „Изток-Запад“ организираха представяне и обсъждане, посветено на книгата „Капиталът в 21 век“ на Тома Пикети в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Към събитието бе проявен оправдан интерес.

 

 

Дискусия за „Капиталът в XXI век” от 03.04.2018 г.

https://baricada.org/2018/04/05/kapital-pikety-su/     

 Разговор в БНР програма Христо Ботев, предаване "Нашият ден" с Атанас Пеканов от Австрийския институт за икономически изследвания и с Ваня Григорова от сдружение "Солидарна България"  за книгата  "Капиталът. XXI век" на френския изследовател Тома Пикети.

Повече чуйте в звуковия файл – http://bnr.bg/hristobotev/post/100954201

 

 

Това е добър повод  да припомним и материали на други автори, които разглеждат тази проблематика, с всичките „ЗА”  и „ПРОТИВ”.

 

Огромното неравенство в днешния свят ще роди новото ляво - проф.д-р Светла Тошкова

http://probuzhdane.blogspot.bg/2016/12/blog-post_49.html  

Тома Пикети и капитализмът с човешко лице - Ръсел Джейкъби

Изобличаването на неравенствата – необходимо, но недостатъчно

http://nvkovachev.blogspot.bg/2014/10/blog-post.html    

Тома Пикети не е заплаха за капитала през ХХI век – Фредерик Лордон

http://probuzhdane.blogspot.bg/2015/04/i.html    

Критичен анализ върху „Капиталът на ХХІ век“

http://a-specto.bg/piketty-capital-in-the-21st-century/      

„Капиталът в XXI век“ – към наследствена олигархия или към данъчна революция? (I част) - Валентин Хаджийски

http://probuzhdane.blogspot.bg/2014/04/xxi-i.html  

„Капиталът в XXI век“ – към глобална Офшория за олигархията или към интегрирани национални икономики за мнозинството? (II част) - Валентин Хаджийски

http://glasove.com/categories/komentari/news/kapitalyt-v-xxi-vek--kym-globalna-ofshoriq-za-oligarhiqta-ili-kym-integrirani-nacionalni-ikonomiki-za-mnozinstvoto-ii-chast   

Неравенството на народите – Атанас Пеканов

http://probuzhdane.blogspot.bg/2014/12/blog-post_16.html  

Намираме се на ръба на политическа, икономическа и финансова криза - Тома Пикети

http://probuzhdane.blogspot.bg/2015/02/blog-post_25.html     

"Капиталът на ХХI век" на Томас Пикети и неговата грешка

http://www.peterhen.com/%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BA%D0%B0/7-%D0%BA%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D1%85i-%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%81-%D0%BF%D0%B8%D0%BA%D0%B5%D1%82%D0%B8-%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B0.html  

Капиталът през XXI век - част от Въведението и Заключението на книгата

http://www.kultura.bg/bg/article/view/22642   

Емил Григоров: Феноменът Пикети и неговата книга-събитие

http://nvkovachev.blogspot.bg/2014/11/blog-post.html   

 

 

 

 

 

 

 

 

четвъртък, 5 април 2018 г.

Какво става за 1 минута при „социализма с китайска специфика“? - Васил Проданов

 

 

 

През тази година се навършват 40 години от началото на реформите, започнати от Дън Сяопин в Китай по изграждането на „социализъм с китайски характеристики“. Неотдавна вестник „Женмин жибао“ – най-влиятелният вестник в Китай, излизащ в тираж от 2, 8 милиона броя, направи серия от видео материали във връзка с наскоро протеклата среща на Общокитайското народно събрание. В тях откриваме интересни данни, които създават представа какво представлява страната, превръщаща се в нов световен хегемон, задаващ посоката на бъдещето след 40 години изграждане на „социализъм с китайска специфика“.

Какво е станало там точно по времето, когато в страни като България се е извършвал преход към неолиберален капитализъм, маскиран дружно от новопоявилите се десни и леви политици с либералното идеологическо покривало „преход към демокрация“? Ако вземем просто статистическия годишник на Китай и извадим данните, ще ни се замае главата. Нека да видим  някои от тях не за година, а за минута. Това изглежда не по-малко впечатляващо. Какво става за една минута в тази страна, която не извърши нашенския преход към неолиберален клептократичен капитализъм и корумпирана компрадорска либерална демокрация? Какво е различното между една държава като България, която за сума ти години една телена ограда по границата не може да направи като хората, и една държава като Китай, която още преди 2 300 години е изградила Великата китайска стена, а през последните 40 години е извършила икономически скок, непознат в цялата световна история?

Всяка минута днес при „социализма с китайска специфика“:

  • Се създава брутен вътрешен продукт за 24.8 млн. долара.
  • От конвейрите на автомобилните заводи слизат 55 готови автомобила.
  • Произвеждат се 2 хиляди тона зърно.
  • Китайските работници изграждат 596 метра нови пътища.
  • Продават се стоки за сума от 8.3 млн. долара.
  • Извършват се мобилни плащания за 60 млн. долара.
  • Китайците обменят помежду си 46.8 хиляди гигабайта мобилни данни.
  • В онлайн магазините се предават стоки и услуги за 1.6 млн. долара.
  • Куриери получават и доставят 76 хиляди пратки.
  • Продават се над 2 300 произведени в Китай мобилни телефони
  • Скоростният влак Фукит изминава близо 6 километра
  • Железопътният експрес, съединяващ Китай с Европа, изминава 2 километра.
  • Експортират се стоки за 4.6 милиона долара.
  • Внасят се стоки за 3.7 милиона долара.
  • Правят се китайски инвестиции в чужбина в обем от 237 хиляди долара.
  • Задграничните поделения на китайските компании внасят в бюджета на държавите, в които се намират, по 57 хиляди долара като данъци.
  • Суперкомпютърът Sunway Taihu Light обработва 7,5 квинтилиона данни.
  • В научни изследвания и разработки се влагат половин милион долара.
  • Раждат се 33 деца.
  • Създават се 20 нови семейства.
  • 26 човека намират работа.
  • От летищата на Китай излитат в международни полети два самолета.
  • 272 китайски туристи заминават на екскурзия в чужбина, където за минута харчат до 360 хиляди долара.
  • 55 чужденци пресичат границите на Китай, за да се запознаят с неговите достижения.

Всичко това става за една минута. А това, което става за един месец, който има между 43 000 и над 44 000  минути?  А какво става за една година, като се има предвид, че една година има общо 525 600 минути? Ако умножим всяка от горните цифри по тези минути, ще придобием впечатление за една страна, която 40 години е вървяла нагоре, и ще можем да я сравним с държави като България, разрушавали и разграбвали възторжено построеното от социализма с викове „Демокрация“, „Времето е наше“ и заклинания „Държавата е лош стопанин“. Оказа се, че времето през изминалите десетилетия не е било „наше“. Световното време е било „тяхно“, на китайците. Времето е работило за тях, не за нас. Затова и в световните сравнителни социологически изследвания Китай е сред трите страни с най-големите оптимисти в света, докато България е с население, нареждащо се сред най-големите песимисти.

При нас, за съжаление, броенето за изключително много неща е обратното

С колко души намаляваме за единица време?
Колко млади хора бягат завинаги от страната си?
Колко е заграбеният от Запада човешки капитал и колко е загубила България от това?
Колко училища са закрити?
Колко селища са обезлюдени?
Колко са се увеличили селищата, в които няма аптекар, лекар и елементарни условия за живот?
Колко нараства неравенството и бедността?
Колко души умират от това, че липсва адекватно лечение, тъй като сме станали страната в ЕС с най-висока приватизация и неефективност на здравеопазването?
Колко са допълнително увеличилите се клошари и бездомници?
Колко са се увеличили наркоманите?

И какво ли още не от този род.

 

 

Източник:    Клуб 24 май, 4 април 2018 г.

 

 

 


понеделник, 2 април 2018 г.

Георги Пирински: Има друг начин - суверенна демокрация !

 

 

Сега е времето БСП да излезе с цялостно виждане за ценностните основи и за същината на демократичната и социална алтернатива

 

По време на последната сесия на Европейския парламент, на 14 март т.г., министър-председателят на Португалия Антониу Коста произнесе реч и участва в двучасова дискусия на тема "Бъдещето на Европа". От особен интерес бе анализът му как страната е преодоляла прекомерния бюджетен дефицит и високия външен дълг, по които Португалия бе поставена в режим на задължителна стабилизационна програма от международните финансови институции с всички произтичащи ограничения и санкции.
    Отговорът на премиера Коста на този интерес бе пределно категоричен: "В Португалия ние разработихме алтернатива на остеритета (т.е. на драстичните бюджетни съкращения), която се основава на ускорен растеж, повече и по-добри работни места и по-голямо равенство. Ръстът на доходите даде по-голяма увереност на икономическите оператори, в резултат на което бяха постигнати най-високите темпове на растеж от началото на столетието, довели на свой ред до устойчив ръст на частните инвестиции и заетостта."
    Правителството на социалисти, комунисти и други леви, силно подкрепено от профсъюзите, е спазило общите правила, но по свой собствен начин, в резултат на което страната е излязла от режима на прекомерни дефицити, като за миналата 2017 г. е бил регистриран най-ниският бюджетен дефицит за целия период след възстановяването на демокрацията (от 1974 г. насам). В резултат Европейската комисия току-що е извадила Португалия от списъка на страните с прекомерни макроикономически дисбаланси.
    Премиерът Коста ясно очерта и основите, на които се гради тази алтернатива:
- Споделянето на общ дом и на общи ценности не означава отказ от собствената ни идентичност, нито отказ от свободата да правим своя собствен избор. Бъдещето на Европа е несъвместимо с един-единствен начин на мислене. Демокрацията в Европа не може да бъде натикана в усмирителната риза на постулата, че друга алтернатива няма;
- Тъкмо напротив, това означава всички ние да се споразумеем да създадем такива правила, по които да можем да живеем заедно и които оставят на всеки от нас свободата да следваме своя собствен път в съгласие с онова, по което сме се договорили. Както в голямо семейство, споделящо общ дом между 28 или 27 членове, това невинаги е лесно;
- Правилата не са за това да направят всичките ни политики идентични; те са, за да осигурят възможността споделените ангажименти да бъдат спазвани чрез различаващи се политики, избрани по демократичен и суверенен начин от нашите избиратели.
Министър-председателят назова и сърцевината на алтернативата, избрана от правителството и мнозинството португалски граждани - суверенната демокрация, чрез която гражданите възстановиха доверието си в демократичните институции и вярата си в Европейския съюз. По думите му: "Ето защо не страдаме от екзистенциална криза. Желаем да градим бъдещето си в ЕС заедно с всички, които искат същото."
При това, нещо особено важно - не популизмът в различните му вариации е верният отговор на насъщните проблеми на хората, които несъмнено следва да са във фокуса на вниманието ни. Но онова, което отличава демократичната политика от популизма, е, че демократичната алтернатива не експлоатира страховете и разочарованията, а напротив - откликва на проблемите, противодейства на страха и отчаянието и възражда очакванията за по-добро бъдеще, като открито назовава истината за положението и за необходимата тежка работа за поправянето му.
И още един твърде показателен щрих от обсъждането в Европарламента на 14-и миналия месец. Просторната пленарна зала бе разделена точно на две части: почти пълна лява, заемана от социалисти и социалдемократи, комунисти и леви, зелени и еколози, бурно аплодиращи португалския министър-председател - и практически празна дясна част на отсъстващи християндемократи, либерали, консерватори и разни видове националисти, нежелаещи дори да чуят за друга, напълно реалистична демократична социална алтернатива. Толкоз за поученията, които продължават да ни се сервират, че нямало такова нещо като ляво и дясно...


Днес БСП е изправена пред изпитанието да представи своето обновено виждане как да се развива България през следващите години, така че да бъде овладяна многостранната криза на обществото ни и да се възвърне увереността в способността ни по демократичен път да отговорим на насъщните нужди и дългосрочните очаквания на хората.
Напоследък в дискусиите сред левицата упорито се издига тезата за необходимостта да възприемем някакъв вид популизъм като начин партията да утвърди и разшири подкрепата си сред обществото. Според подобни мнения, преди да предлага политики, БСП трябвало да формулира някакъв ляво-реформаторски популистки проект, при това - подчертано популистки! Защо? Защото в момента левият проект и левите политики можели да бъдат само популистки!
В основата на такова твърдение се преповтаря далеч не новата теза, че обединение следва да се търси не толкова въз основа на идеология и ценности, а около програма, разбирана като чисто прагматичен набор от практически мерки, ориентирана към непосредствени цели. Би трябвало да е ясно едно - тръгвайки да печели доверие, БСП не може да си позволи подобен набор конюнктурни послания и декларативно звучащи намерения.
Напротив, сега е времето партията да излезе с актуализирано цялостно виждане за ценностните основи и за същината на демократичната и социална алтернатива, заложена в нейната Програма за България като страна на свободни граждани в справедлива държава с общество, в което солидарността е всекидневна реалност, а не куха фраза. Именно въз основа на такова виждане е нужно да се формулира реалистичен план за действия, които дават конкретно съдържание на програмните ценности и идеи с поне три съставни части:
Първо - да бъде представена възможно най-точна и обективна картина с необходимите данни за дълбочината на кризисните процеси, сриващи възможностите за достоен живот - резултат на многогодишното управление на ГЕРБ, както и на реалните ресурси, които могат да осигурят очаквания от хората обрат в развитието на страната, при условие че бъдат ангажирани в приобщаваща и реалистична обща рамка;
Второ - въз основа на такава равносметка да се набележат във взаимовръзка най-неотложните антикризисни действия в секторите, пряко засягащи всекидневието на хората - от работната заплата и осигуровките до личната сигурност и свободата на словото;
Трето - същевременно този род действия да се впишат в средносрочен проект, подчинен на утвърждаване на обществените интереси като предпоставка за защита на личните. При това наред с всичко останало централно внимание заслужава настъпващият нов етап на повторна приватизация на вече приватизирана бивша държавна собственост, свързан с още по-остри сблъсъци между по правило неявни структури, силно ощетяващи обществото и с пагубни последици за доверието в политическия живот и в устоите на държавността, без каквото напредък няма.
Ето защо сега, десет години след приемането на Програмата на БСП, е необходимо връщане към нея с въпроса - съдържа ли тя разбирането за социалната демокрация именно като суверенна демокрация, даваща нужната основа за национално отговорни решения, вписващи се в борбата за преосноваване на Европейския съюз като отрицание на брюкселската техно/бюрокрация в полза на истински Социална Европа на гражданите, а не на банките.
Левият проект, съдържащ се в програмата, се гради на първо място на Конституцията на Република България като основа за друго качество на управление и публичен живот в сравнение с налагания от ГЕРБ и партньорите му. Сега въпросът е дали БСП ще може да докаже, че на тази основа партията разполага с конкретно виждане за днешния и утрешния ден на България, т.е. - че всъщност има такава партия, способна да предложи и инициира необходимата на обществото промяна?

 

Източник: вестник ДУМА, 3 април 2018 г.

 

 

 

 

 

Чавдар Стоименов – безкористен общественик и благороден човек

 

 

 Днес се навършват 40 дни от внезапната смърт на Чавдар Стоименов, безкористен общественик, задълбочен изследовател и публицист, изключително благороден човек.

С неговата смърт лява България и антифашисткото движение в страната загубиха един свой изключително скромен деец посветил живота си на реализацията на социалистическата и антифашистката идея в страната.

Чавдар Стоименов е роден на 17 януари 1948 г. в София и произхожда от революционно семейство.

Баща му Стоян Стоименов е основател на издателство „Нов свят“, издател на прогресивна и социалистическа литература преди 9 септември 1944 г. Преминал през фашистките концлагери и затвори, а в периода на социалистическа България е един от най- изявените дейци на БКП особено на идеологическата сфера – директор на Партиздат, първи секретар на Ленински РК на БКП в София, директор на Музея на революционното движение, председател на Движението за трезвеност и на Дружество „Приятели на книгата”, член на Централната контролно-ревизионна комисия и на ЦК на БКП, депутат. Майка му Мария също е участник в революционното движение.

Чавдар израства в среда на изключително скромни комунисти, което се отразява много благоприятно за неговото възмъжаване и израстване като търсеща личност на въпросите, които времето поставяше пред него и другарите му. В гимназиалните си години е отличник с жив интерес към историята, философията, политиката. И затова съвсем естествено записва и завършва много успешно специалността „История” и „Философия” в СУ “Климент Охридски“. По време на следването, той съсредоточава главното си внимание върху марксисткото учение и изучаването на редица произведения на световни и наши философи и историци. Още съвсем млад имаше дълбоко аналитично и критично мислене върху процесите у нас и по света. Това го довежда до следващата много съществена стъпка в живота му- завършване на специалността „Обществознание и политология” в Академията за обществени науки към ЦК на КПСС – водещата школа за политическа науки и лидерство в целия Източен блок.

Още като ученик и студент показва качества на много добър организатор. Той навлиза в обществената дейност и в гимназията е избран за секретар на дружеството на ДКМС и член на УК на ДКМС. Съучениците му го търсят и контактуват с него, защото се държи съвсем естествено и помага на тези от тях, които се нуждаят.

Едва двадесет годишен, той е приет в редиците на БКП, след като е показал и доказал своите качества на общественик и безрезервна служба на социалистическия идеал, както и своя искрен патриотизъм.

Най напред работи в Ленинския районен комитет, а след това в Софийския градски комитет на ДКМС, като отговаря за работата със студентската младеж.

Неговият афинитет за работа сред студентите и научните среди е оценен и той е избран за секретар на Партийния комитет при БАН — една изключително престижна, но иначе трудна длъжност, което му позволява да изяви напълно качествата си. Установява много тесни контакти със секретарите на първични организации в институтите, с членове на партийния комитет и ръководството на БАН, начело с големия учен и държавник акад. Ангел Балевски, което много спомага за решаване на редица заплетени случаи в отделни научни институти и отделни научни работници. След това работи в Ленинския районен комитет на БКП, като председател на Ленинския районен комитет на Отечествения фронт, работи и в Националния съвет на ОФ.

След 10 ноември 1989 г. го постига съдбата на стотици честни социалисти, на подготвени управленци, които са изтласкани от стихиите на разрухата и реваншизма. Както много от тях, и Чавдар Стоименов няколко години е без работа, а по-късно е привлечен към апарата на Висшия съвет на БСП в различни отдели.

На конгрес на БАС през 2003 г. е избран за председател. На този пост той работи плодотворно и успешно 12 години.

Тази самостоятелна и много отговорна работа даде възможност да изяви най- добрите си качества като ръководител. Той умееше да вникне в проблема, да го види в дълбочина и да предложи добри идеи за разрешението му.

Под негово ръководство се проведоха добре организирани събития и заседания на УС на БАС, на които са обсъждаха важни за антифашисткото движение въпроси като засилване влиянието на БАС в обществото, прием на нови членове, подобряване организационното състояние на дружествата, областните и общински съвети на БАС. Постоянно посещаваше страната, бе открит и честен във връзките си с другарите от ръководството на БАС.

Участваше най- редовно на възпоменателни тържества за загиналите антифашистки и прославата на най- голямата партизанска акция насочена срещу немските фашисти- Жабокрекската, където са убити 25 фашисти, а няма нито една партизанска жертва, благодарение на много добрата организация на щаба на Рило- Пиринския партизански отряд начело с прославения командир Васил Демиревски- Желю.

През 2014 г. е избран за член на Изпълнителния комитет на федерацията на борците против фашизма- ФИР. Чавдар Стоименов бе истински рицар в битката за защита на историческата истина за българското антифашистко движение, която определени среди днес всячески се стремят да обругаят и изкривят.

И в партийните органи, и в Народното събрание, той остро поставя въпросът за признаване на антифашистките сили в страната с правата на победители в Отечествената война. Въпрос, който още не е намерил решение. Но нека напомним, че именно благодарение на антифашистката съпротива България изми срама от съюзните отношения на цар Борис и фашистките правителства с Хитлер и Мусолини. Именно тази съпротива и помощта на Съветския съюз, помогнаха страната ни да получи благоприятни условия, да бъде спасена от загуба на територии, от тежки международни санкции след войната.

През 2013 г. Чавдар Стоименов е избран за председател на Международната фондация „Георги Димитров“. Той бързо навлиза в работата и реализира редица мащабни инициативи за популяризацията дейността на големия деец на БКП и световното комунистическо и работническо движение Георги Димитров.

Чавдар Стоименов близо три десетилетия бе и председател на ОПО в квартала към РС на БСП „Средец“. Така той не загуби връзката с редовите социалисти, до последния си дъх бе на своя пост в предизборни кампании и политически инициативи на своята партия на низово ниво.

Оценката за комплексната дейност на Чавдар Стоименов без да се откроят журналистическите и публицистичните изяви няма как да бъде пълна. Той написа много интересни статии по актуални и теоритични проблеми на марксизма.

Чавдар Стоименов бе много благороден човек, който може да помогне на всеки, който има нужда от това.

Като член на Управителния съвет на БАС имах възможност да го видя в действие не само като ръководител, но и като човек. Ние често се срещахме в непринудена обстановка.

През 2017 г. издадох книга за титана на революционното дело в родния кюстендилски край Димитър Каляшки, който е работил с баща му. Книгата бе готова, но спонсорът, с когото имах договорка се разболя и това блокира работата по проекта. Тогава именно Чавдар реши въпроса. Той ми даде заем и покри част от разходите. С това извърши едно изключително дело – книгата видя бял свят и той ме спаси в тази тежка ситуация, което никога не ще забравя – още един щрих за приятеля и другаря, за безкористния социалист и антифашист с голямо сърце.

Чавдар Стоименов си отиде от живота един месец след като празнувахме 70 годишнината от рождението му. А имаше възможност да даде още много за развитие на дейността на международната фондация „Георги Димитров“ и за антифашисткото движение в страната, когато трябваше да се радва на децата и внуците си.

Физически той не е сред нас, но остана неговия пример на безкористна служба на социалистическия идеал, който ние, неговите другари и приятели сме длъжни да следваме.

 

Доц. д-р ГАЛЕ ХРИСТОВ

 

Източник: вестник Земя, 2 април 2018 г.