Търсене в този блог

четвъртък, 30 април 2015 г.

ДЕМОКРАЦИЯ С ПРИМКА НА ШИЯТА

 

 

 

Извънредно обръщение на Елена БОНДАРЕНКО, депутат от Върховната рада на Украйна

Приятели, ето какво имам да ви кажа!

Моля ви за максимално широко оповестяване, и който има възможност, нека го преведе и на други езици и да се включи в разпространяването му!

Аз съм Елена Бондаренко, народен депутат от Партията на регионите, която е в опозиция на днешната украинска власт. Искам да заявя, че властта стигна дотам да отправя директни заплахи за физическо елиминиране на опозиционни политици в Украйна, за лишаване на опозицията от правото на свобода на словото в парламента и извън него, както и съучастие в престъпления не само срещу опозиционни политици, но и над техните деца.

Тормозът е съвсем целенасочен - постоянни заплахи, негласна забрана на достъпа до ефир на опозиционни депутати в повечето украински тв- и радиоканали. И тази практика се е превърнала в ежедневие. Всеки, който призовава за мир в Украйна, веднага бива причислен от властниците към враговете на народа, както е било примерно в Германия през 30-те и 40-те години на 20 в., или в епохата на макартизма в САЩ.

Преди няколко дни министърът на вътрешните работи на Украйна Арсен Аваков, яростен привърженик на т. нар. партия на войната в Украйна, заяви: “Когато Елена Бондаренко излиза на парламентарната трибуна, ръката ми сама посяга към пистолета”.

Подчертавам - това го казва човек, който е натоварен с пълномощията на върховен полицай в държавата. Само преди седмица председателят на украинския парламент Александър Турчинов също ме лиши от правото на изказване понеже съм представител на опозиционна фракция - “Партия на регионите”. Забрани ми да се изкажа от парламентарната трибуна само защото заявих, че “власт, която изпраща армията да бомбардира мирни градове, е престъпна”. После благодушно даде възможност на радикалите в парламента за озвучат своя призив за разстрел на опозицията.

Помним как в края на миналата година, когато в Киев вече върлуваха екстремистите, автомобилът ми бе обстрелван и този факт е отразен в множеството ми жалби до правоохранителните органи по повод сериозната заплаха срещу мен.

Информирам и тези, които не знаят, че днешната власт потулва престъпниците, които се осмелиха да посегнат на сина на друг опозиционен политик - Владимир Олейник. Руслан Олейник, който бе районен прокурор, го пребиха в службата му и така здравето и животът му бяха застрашени извънмерно. Вместо да разследва нападението над прокурора по време на изпълнението на служебните му задължения, както и чудовищния натиск над опозиционера и семейството му, властта уволни Руслан Олейник. Всяка седмица научавам от колегите си за побой над помощниците им, за обиски на предприятия на техни привърженици, за заплахите и за посегателствата върху живота им, здравето и имуществото.

В украинското информационно пространство почти изцяло цари неведение и затъмнение за подобна информация и обикновените хора в Украйна дори не се досещат, че в Украйна се провежда престъпна война с опозицията, както и че тя е лишена от конституционното си право на свободно слово. Онези редакции, които съумеят да преодолеят страха, често стават обект на нападение от страна на националистически групировки. Организаторите и участниците в погромите над редакции не се привличат под отговорност, въпреки че са идентифицирани с видео и фотоматериали.

Аз призовавам международните институции, които декларират вярност към принципите на демокрацията, не просто да обърнат внимание на тези факти, а да се включат в борбата за запазване и съблюдаване на демократичните права и свободи на украинските граждани.

Методите на украинската хунта в борбата за власт, всъщност в борбата за изграждане на диктатура в Украйна, нямат нищо общо с понятието “демокрация”.

Бездействието на международната общност към въпиющите факти повече напомня на съучастие и мълчаливо одобрение на всички тези престъпления, извършвани днес в Украйна.

Свободният свят загуби още един форпост - Украйна. Всички, които се борят на дело, а не на думи, за демокрация и човешки права, заедно могат да направят много.

Само заедно ние можем да възпрем хунтата и да прекратим братоучийствената война в Украйна!

 

С уважение

Елена Бондаренко, народен депутат от Украйна

19 април 2015 г.

 

 

 

сряда, 29 април 2015 г.

В мезозойската ера – проф. Андрей Пантев

 

 

 

Съвсем скоро е денят на 70-годишнината от победата над фашизма. Победата, която е едно  грандиозно щастие за човечеството. В същото време виждаме, че рецидивите на онези причини и настроения, които породиха фашизма, не са си отишли завинаги с разгрома на Третия райх. Виждаме също, че днес една тъмнина се осветлява с друга тъмнина. Поради тази причина имам усещането, че човечеството продължава да бъде обречено на такива стълкновения - може би не толкова грандиозни по мащаб, но като заблуда, като амбиции, като несправедливост те не са преодолени.
Сега върху събитията от миналото се наслагва съвременното противопоставяне срещу Русия. Днешни политики стават причина да се възприема невярно миналото. Винаги е било така. Но не можем да разберем онези, които непрекъснато тръбят за руска агресия. Нима не е достатъчно човек да погледне дори само картата, за да разбере, че е нелепо да се говори за руска агресия. Напротив -  самата Русия отново е обект на желязна агресивна хватка, която не може да не предизвика контрарешения и ответно поведение. Много ясно, че сегашните стълкновения не са в гигантските танкови атаки и авиационни сражения, но че имаме една култивирана враждебност към Русия - това е повече от факт за всеки, който не е парализиран от някаква зоологическа ненавист към тази страна.
Неведнъж съм казвал, че човечеството не се учи от уроците на миналото и от грешките си. Специално за нас, българите, това се отнася абсолютно - ние не сме научили нито един урок от нашата история. Германците и японците например се научиха и започнаха да изразяват своите способности в стопански, в културни начинания, а не непременно с броненосци и с артилерия. Това според мен е основното, което ние не сме научили. Доказва го и това войнолюбие, което в момента се демонстрира специално у нас като висша форма на мъдър патриотизъм. То не ни прави много чест, защото отново ни води към затворени пътища.
Ние следваме сляпо в момента политиката на НАТО. Без да съм много патетичен, ще кажа, че аз не виждам причини изобщо за съществуването на НАТО, при положение, че го няма Варшавският договор. Това, от една страна. От друга страна, аз още не мога да посоча едно място на картата, където НАТО да е осъществила някаква благородна акция. Понеже се представяме за богобоязливи християни и говорим за християнски добродетели, нека да напомня, че през 1999 г. на ракетните снаряди, които тогава се изпращаха към съюзната република Югославия, пишеше "Честит Великден!". Няма как да приемем, че това е някаква хуманитарна организация, при положение, че за тази организация обикновено бомбардировките са с по-голям ефект, отколкото посланията за човеколюбие.
Дали на 9 май пак ще се разделим като нация и едни ще празнуват, други ще ругаят? Ако питате мен, Девети май си е празник на Русия, независимо под какво име е воювала и как го интерпретират някои сега. Защото Русия даде най-много жертви във Втората световна война. Тя преживя трагедии като Ленинград и огнения ад на Сталинград. Тя постигна победите над нацистките армии, тя изтръгна Европа изпод кафявия ботуш.
Най-малко пък ние имаме право да се правим на подсърдени, при положение, че отново от всички балкански страни без румънците по времето на фашизма бяхме на страната на злото през повечето време, и не непременно с оръжие. Това непрекъснато днес се забравя или се подминава.  Ние вечно ще имаме комплекси около нашето участие във Втората световна война. Въпреки че доста коварно обявихме със закъснение война на Германия, на Парижката мирна конференция през 1947 г. все още ни приемаха и ни осъдиха като агресори. Така че тези събития пораждат смесени съображения. От една страна, е подражателството в рамките на днешните коалиции и съюзници, от друга - комплексът, че България е била възприемана много повече като съюзник в Тристранния пакт, отколкото като участник в антихитлеристката коалиция. Все пак, това, че обявихме война на германците, бе един от аргументите за по-снизходително отношение към България през 1947 г.
Има обаче една шушумишка философия, която се разпространява и до днес - че нямало как иначе да постъпим, понеже Хитлер е много могъщ, щял да прегази България, и затова колко разумно сме постъпили, като сме приели с козунаци синеоките рицари. Ако така са разсъждавали всички по онова време; ако така са разсъждавали гърци, сърби, поляци, да не говорим за руснаци и норвежци, досега още вероятно щяхме да сме в мезозойската ера на нацизма.

 



 

Лявата идея има шанс – проф. Орлин Загоров

 

 

 

Светът се радикализира в търсене на изход от дълбоката цивилизационна криза

 

Задава се ново световно народно съпротивително движение срещу глобалната олигархия. Събитията потвърждават появата на съюз на революционно настроени сили в световен мащаб за решителна борба срещу натрупалите по престъпен начин несметни богатства. Става очевидно, че те  застрашават човечеството с тотално настъпление на милитаризма и корупцията. Апологетите им обаче продължават да твърдят, че съвременният капитализъм не бил този от времето на Маркс и Енгелс, че днес той се бил "очовечил", станал "народен" и поради това сравненията били неуместни. Но фактите опровергават подобни опити. През 1848 г. когато излиза "Комунистически манифест", в света е имало 7 милиона крайно бедни хора. Днес те са 700 милиона, а безработните - над 800 милиона. Дори нещо повече. Концентрацията на капитала, следователно и на богатството, е достигнала размери, неизвестни в досегашната история на човечеството. 20% от населението на света разполагат с 80% от общите блага. В същото време 1,2 милиарда души живеят с по-малко от един долар на ден. 100 мултимилиардери имат лично богатство, по-голямо от БВП на много държави, чието население в огромната си част гладува.
По данни на Световната банка

бедните в България

живеят с 56 цента; 21% от хората в бившите социалистически страни - с 2 долара на ден, а броят на бедните в бившия съветски блок е скочил 10 пъти след разпадането на социалистическата система в Европа. Да се обвинява за това комунистическата идея и с нея да се оправдават разрухата, задълбочаващата се социална поляризация в страните от бившия социалистически блок е равносилно на политически цинизъм. В същото време левите сили в Европа изостават от адекватно осмисляне  на тази обективна реалност. Затова в своите послания и политически платформи нерядко наблягат на непосредствените искания на социални групи, които са свикнали да свеждат смисъла на своето недоволство и съпротива до извоюване на условия, за да оцелеят ден за ден.
Днес с нова и с още по-голяма сила се потвърждава и друга историческа истина, че не може да се говори за нов цивилизационен избор, без да се държи сметка за драматичното разминаване между "цивилизационния избор" на бедните и богатите. Ето защо, когато днешните олигарси говорят за "цивилизационен избор", всъщност имат предвид собствения си избор и произтичащите от него привилегии и облаги за тях. Това е система, която постоянно възпроизвежда в чудовищни форми пороците на една цивилизация. Народите от Централна и Източна Европа и тези от бившия СССР по парадоксален начин бяха върнати към капитализма, при който грабежът се цени по-високо от съзиданието и законът се трансформира в беззаконие. Затова тяхната борба не бива да се представя като "носталгия по тоталитаризма" под натиска на антикомунистическата истерия.
Човешката история предлага достатъчно убедителни аргументи в подкрепа на истината, че върху Земята, наред с порочната цивилизация, винаги е съществувала, макар и подложена на жестоко преследване, понякога деформирана до неузнаваемост автентична версия на цивилизацията като начин на създаване, използване и разпределение на плодовете на културата, регулирани чрез принципите на

социалната справедливост

благоразумието и съзидателната стратегия. И днес съществуват цивилизационно родствени култури, основани на общи, доказали своята непреходност ценности, които трябва да се обединят, за да ускорят замяната на съвременния, вече непродуктивен и застрашаващ прогреса модел на развитие с хуманистичен вариант, като главен и единствен критерий за прогреса.
Светът преживява революционна треска, а огненият обръч на бедните и "възмутените", "негодуващите", "недоволните" от капиталистическия начин на живот и настояващи за замяната му с обществен модел, основан на социалната справедливост, обхваща постепенно цялото земно кълбо. Това ще бъде истинският "Армагедон", след който светът ще бъде много по-различен. Всеки е длъжен да се подготви за това глобално "преобръщане" на всичко оставено от предишни епохи и за началото на истинската история на човечеството. Времето, което изтече, бе подготвителен етап на движението към благоденствие, справедливост, мир и братство между хората. Това може да се постигне, ако тези, които ръководят нашата съдба, проявяват разум.
Днес се възражда идеята за един нов, хуманистичен свят, възникват реални мечти за нов световен ред, за справедливо общество, за хуманистична цивилизация с универсална приложимост. Тези идеи завладяват все повече и повече хора върху цялата Планета. Ако Европа не иска да изпусне историческия шанс да даде на човечеството нов Ренесанс и Просвещение, трябва в обозримо бъдеще да включи в единното семейство всички страни, обхванати в понятието "Европа" от Атлантика до Урал. В сегашния си вид ЕС е евроатлантически алианс, функциониращ под силния

 протекторат на САЩ и НАТО

Това не може да бъде автентична Европа.
Напоследък някои среди на Запад изразяват неадекватна тревога, че разширяването на Европейския съюз на Балканите може да доведе до провала на европейската идея. За основание посочват критичното отношение на част от населението в този регион по отношение на неолибералния модел на развитие, което, по всичко личи, е прикрита версия на желанието да се защитят капиталистическите рамки на Стария континент. Европейският проект наистина може да се провали, ако управляващият политически елит продължава да се отдалечава от хуманистичните идеали на Ренесанса и Просвещението, върху които е основана европейската мечта.
В светлината на тази истина все по-осезаемо се налага необходимостта от нов начин на осмисляне на човешкото достойнство. Това трябва да бъде и духовно-идеологическото ядро на политическата платформа на истинските леви сили, които не се страхуват от употребата на думата социализъм и ясно формулират крайната цел на своята политика. Оттук произтича и разбирането, че днес е обречена на провал всяка доктрина, която не е изградена върху този радикален подход, защото изостава от постоянно радикализиращия се свят. В практически план това означава цивилизационен избор не на олигархията, а на милионите хора, които не искат повече да живеят в един ирационален свят, създаден по образ и подобие на това нищожно малцинство. Поради това се налага постоянно разширяване на духовно-идеологическия спектър на лявата идея, докато обхване 90% от населението, на чийто гръб паразитира олигархията. Задължителен елемент на идейния арсенал на лявата доктрина е националната идея, към която дясната доктрина винаги се противопоставя неистово. Дясното покрива само един тънък пласт от етническите, конфесионалните, културните общности. Този тънък пласт се състои от корумпирани елементи, които са в органично съдружие с олигархията при разрушаването на общото, приватизирайки го и лишавайки милиони хора от собственост, като им оставя минимално частно стопанство, за да се възпроизвежда като производителен резерв на олигархията. Докато лявата идея е за

благоденствие на мнозинството

дясната платформа е за съсредоточаване на общественото богатство в ръцете на малцинство, което служи за социална база на олигархията. Дясната идея е против националното единение, защото това означава обединяване на нацията в името на социална справедливост и за равен достъп на всички членове на нацията до плодовете на съвременния научно-технически прогрес.
Лявата идея не се интересува от етническата и религиозната принадлежност на своите симпатизанти, защото смята, че това е личен въпрос на всеки индивид и не е предмет на държавно регулиране. Модерната лява идея се отнася с уважение към вероизповеданието на хората, щом това не пречи на осъзнаването на общността на своите интереси с тези на мнозинството от населението на страната. Десницата винаги е склонна към компрадорски компромиси, за да изнесе част от своето богатство, придобито по престъпен път, а левицата е за развитието на националната икономика и разширяване на връзките си с другите национални икономики, когато това е от взаимен интерес. Лявата платформа не разрушава, а доизгражда сътвореното от предишните поколения, докато десницата винаги и навсякъде започва своето господство с приватизиране на материалните и духовните ценности, които са общо притежание на нацията, за да може по-лесно да узурпира политическата власт. Десницата никога не се отдалечава от реакционни идейни течения и свързаните с тях идеолози, когато това й носи изборна победа и осигурява по-комфортна политическа среда за натрупване на нови богатства и привилегии. Левицата е за идеология на мнозинството, а десницата - на тесен кръг от хора, които нямат цели освен максимално облагодетелстване от властта и имущественото превъзходство. Десницата няма идеали, а интереси, в името на които са допустими всякакви компромиси. Личното благоденствие - това е неизменният бог на десницата. Но левицата има един изключително опасен враг. Това е нейните принципи и ценности да бъдат присвоени от хора, чужди на лявата идеология и нерядко успяват да се легитимират в очите на политически неориентирани кръгове. Основната цел на левите сили днес е защитата на човечеството срещу глобалното зло. Това е формата на класовата борба в условията на глобалната цивилизационна криза.

 

Източник:  вестник ДУМА, 29 април 2015 г.




 

вторник, 28 април 2015 г.

НЕсвободата на свободната търговия между ЕС и САЩ – Светла Василева

 

 

 

ТТИП ще гарантира печалбите на транснационалните корпорации и ще отнеме от суверенитета на европейските институции и националните държави

 

Споразумението за трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции между ЕС и САЩ (ТТИП) е обявено за абсолютен приоритет на комисията "Юнкер". Амбицията на еврочиновниците е то да бъде подписано до края на 2015 г. Ако се питате що за договор е това и защо знаете малко или почти нищо за него, не бързайте да обвинявате себе си. Работата е там, че преговорите се водят тайно, далеч от медиите и вниманието на гражданите.
Идеята за премахване на нормативни актове, с които са принудени да се съобразяват транснационалните корпорации от двете страни на Атлантика е стара, още от 1995 г. Оттогава досега тя последователно се прокарва чрез бизнес кръгове от САЩ и ЕС на най-високо ниво, за да се стигне до създаването на работна група през 2011 г., чиято цел е да прецени възможностите за засилване на търговията и инвестициите. Скоро след това Европейската комисия (ЕК) предприема над 100 срещи при закрити врати с отделни компании и бизнес лобисти. Те са държани в тайна, докато еврочиновниците не са принудени да ги разкрият по силата на Закона за свобода на информацията.
На 14 юни 2013 г. Европейският съвет дава мандат на ЕК да проведе преговори по изготвянето на договор за свободна търговия между САЩ и ЕС. Той е с

гриф "ограничена публичност"

и едва на 9 октомври 2014 г. текстът му е публикуван. С това обаче добрите новини относно прозрачността и онова, което готвят на народите от двете страни на Атлантика чиновниците и големите корпорации, свършват. ЕК наложи забрана за публичен достъп до документите за срок от 30 години. Въведените ограничения в САЩ са за 5 години. Най-важната информация, тази за дерегулационните искания на американците към европейските държави, е строго охранявана. Дори за правителствените лица на страните членки на ЕС тя е достъпна само в специални помещения за четене, в които документите не могат да бъдат копирани. На евродепутатите пък е отказан и достъп дори само до области, засягащи техните страни, въпреки че въздействието от споразумението може да застраши качеството на живот на избирателите им.
Цялата тайнственост е заради това, че ТТИП съвсем не е традиционно споразумение целящо да намали митата между ЕС и САЩ. Те и сега са средно около 4-5%. Всъщност идеята е премахване на регулаторните "бариери", ограничаващи потенциалните печалби на трансатлантическите корпорации. Това означава, че ключови

социални стандарти и екологични норми

които са "запазена марка" на Стария континент, в това число права на работниците, безопасност на храните (недопускане на ГМО), ограничения за употреба на опасни химикали, закони за опазване на личните данни и ред други, ще бъдат премахнати или занижени. Споразумението цели и да създаде нови пазари чрез приватизиране на обществените услуги - такива като здравеопазване и образование. Една от най-тревожните му прояви е предоставяне правото на чуждестранните инвеститори да съдят правителствата в създадени специални международни трибунали за причинени от вътрешната им политика загуби на печалба. Този механизъм за уреждане на споровете между инвеститори и държава издига транснационалния капитал до статута на национална държава и атакува основни принципа на демокрацията в ЕС и САЩ.
В началото на тази година немският всекидневник FAZ разкри съдържанието на работен документ от преговорите по ТТИП. От него става ясно, че се предвижда съгласуване на търговското законодателство от двете страни на Атлантика преди то да бъде дискутирано и гласувано от националните парламенти или от институциите на ЕС. Инициаторите на закони ще трябва да предоставят в специален Съвет за регулаторно сътрудничество, анализ на потенциалните ефекти върху търговията и инвестициите, т.е. европейското и националните законодателства ще зависят от американското одобрение още на ниво законотворчество. Ако подобна договореност стане факт, тя ще атакува директно понятието суверенитет, което пък превръща ТТИП от търговско в политическо споразумение.
Разбира се, всичко

това не се казва

на европейските граждани. Споразумението е "опаковано" ефектно по холивудски и се рекламира, "играейки" на струни, на които Европа е особено чувствителна - възможност за растеж на икономика и разкриване на нови работни места. Вече има изследвания за очакваните въздействия върху ЕС от подписването на ТТИП, поръчани от ЕК. В тях посочените ползи са в рамките на статистическата грешка. Такова е проучването на Центъра за изследване на икономическата политика в Лондон. Според него към 2027 г. очакваният ръст на БВП за ЕС е около 0.48%, на работната заплата - между 0.29% и 0.51%, а общо на износа към САЩ с 28%. В края на 2014 г. е публикуван анализ на Джероним Капалдо, изготвен в сътрудничество с Института за глобално развитие и околна среда от Tufts University САЩ. Според това изследване подписването на ТТИП ще доведе до спад на БВП около 0.5%, ще има загуба на 600 000 работни места и намаляване на работната заплата.
Какви ще са потенциалните

последици за нашата страна

от създаването на зона за свободна търговия между САЩ и ЕС? Миналата седмица сдружение "Солидарна България" обяви свое проучване, направено със съдействието на фондация "Фридрих Еберт". Авторите на доклада Ваня Григорова, Иво Христов и Чавдар Найденов са единодушни, че българското общество знае много малко за ТТИП. Своеобразен "принос" за този дефицит на информираност има и парламентът. Депутатите ни отказаха да включат в годишната си програма темата за споразумението, а управляващите в лицето на вицепремиера Меглена Кунева и външния министър Даниел Митов верноподанически побързаха да заявят подкрепата си за него, без да посочат аргументи, на база на които смятат, че то ще има положителен ефект за страната ни. 
Осем години след приемането ни за член на ЕС инвестициите в трайни и ефективни производства са все още само пожелания. България стана дестинация за горещи капиталови потоци, преживявайки изкуствен подем на вътрешния пазар, доходите, заемите и строителството, без осъществени инвестиции в производствен капитал. След банковата криза в Западна Европа настъпи отток на инвестиции, беше внесена рецесия и безработица. Влизането в сила на споразумение като ТТИП може да направи страната още по-зависима от подобни външни фактори, смятат авторите на доклада "Потенциални последици за българското общество и икономика от трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции между ЕС и САЩ". Анализът им на външната търговия сочи, че България е нетен вносител, т.е. внася повече стоки, материали и ресурси, отколкото изнася. Износът към САЩ е символичен едва 1.4% за 2013 и 2014 г. и се състои главно от азотни торове, плосковалцувани продукти от желязо, необработен тютюн и машини за обработка на информация. Поради отдалечеността и слаборазвитата икономика експертите не очакват значимо задълбочаване на бизнес взаимоотношенията със САЩ. Заключението им е, че увеличеният достъп не би довел до благоденствие, доколкото досегашната тенденция показва, че отварянето на икономиката на България към най-развитите страни, води до нейното профилиране като източник на  стоки с

ниска добавена стойност и евтин труд

Вносът на стоки от САЩ е между 0.7 и 1.2% спрямо общия ни внос. Ако има печеливш от подписването на ТТИП това ще са големите компании износители.
Макар на пръв поглед преките последици за икономиката ни да не са толкова стресиращи, други ефекти на готвеното споразумение за свободна търговия са твърде притеснителни. България вече е сред страните, съдени в международните частни трибунали по механизма за защита на инвеститорите, който ще стане рутинен с подписването на ТТИП. Австрийската компания ЕВН съди страната ни във Вашингтон заради неизпълнени задължения по инвестиционен договор. Така е представено намалението на цената на тока през 2013 г. от държавния ни регулатор, което е довело до по-ниска възвращаемост на инвестициите на ЕВН. Основание за претенцията е фактът, че преди 10 г. плановете са били за 12-16% възвращаемост. В подобен казус може да се окаже страната и с договорите с американските централи, които също са с гарантирана възвращаемост.
Сключването на трансатлантическото споразумение ще окаже негативно влияние върху нас, както и върху останалите граждани на ЕС в качеството ни на потребители. Падането на регулациите за безопасност на храните, на химикалите ще "залее" пазара с евтини американски стоки със съмнително качество. 70% от храните в САЩ съдържат ГМО. За приложение в козметиката Европа забранява 1200 съставки, докато САЩ едва 17. Продуктите, произведени на Стария континент, ще могат да разчитат на бутиков свръхелитен пазар, чиито клиенти са ценители на качеството, които го търсят и могат да си го позволят.
Авторите на анализа смятат, че предлаганото споразумение за свободна търговия между САЩ и ЕС в този му вид няма да ограничи пороците на глобализацията. Няма да спре изтичането на печалби от ЕС и САЩ към офшорни зони, нито ще ограничи финансилизацията на търговията и в крайна сметка ще доведе до задълбочаване на съществуващите неравенства, вместо да ги намали.

 

 

 



 

четвъртък, 16 април 2015 г.

Тома Пикети не е заплаха за капитала през ХХI век – Фредерик Лордон

 

 

 


Планетарният успех на един заблуден анализ

 

Не може сериозен и обемист икономически труд, разпространяван в стотици хиляди екземпляри в САЩ, Европа или Китай, да не усеща духа на епохата. Такъв обаче е случаят с „Капиталът през ХХІ век“ на Тома Пикети, посветен на растящото неравенство. Изложеният в него анализ и предлаганите решения отразяват късогледството на един поглед към света на икономиката.

СВЕТОВНА слава като тази на Тома Пикети не би трябвало да е пречка да му се зададат няколко политически въпроса. Да уточним, че това са въпроси, отнасящи се до една интелектуална и политическа заблуда. Тя проличава най-вече в безпрецедентното медийно единодушие, което всъщност показва тоталната безобид¬ност на безапелационното прославяне. Наистина, „светът трябва да се е променил основно“, та издания като Либерасион, Нувел обсерватьор, Монд, Експансион, а също Ню Йорк таймс, Вашингтон пост и други да изпадат задружно в захлас по едно писание, което по някакъв начин би могло да ги притесни. Единствено англосаксонските финансови издания проявиха донякъде въздържание. Файненшъл таймс оспори статистическата меродавност на книгата. И най-вече Блумбърг – той пародийно оцвети челната си страница като юношеско списание в стил „Здравейте приятелчета“, с лъскави звезди и разкъсани сърца, ироничен еквивалент на стила рокендрол, който господата от Монд и Нувел обсерватьор също възприеха, но съвсем сериозно.

Във всеки случай трябва да признаем, че да наречеш „Маркс на ХХІ век“ един автор, проявил кураж само дотолкова, че да озаглави книгата си Капиталът, признавайки при това, че никога не е прочел нито ред от Карл Маркс въобще и от Капиталът в частност, без да представи дори съвсем кратка теория за капитализма, нито най-скромен политически проект, подлежащ на сериозен анализ, е подвиг, който единствено същата угодническа преса може да поздрави като „събитие“ [1].

Сляпото ръкопляскане не бива да води като симетрична реакция до игнориране на онова, което можем да отчетем като заслуги на творбата. Нито един коментатор не пропусна да каже колко е впечатлен от огром¬ния обем и от качеството на статистическите изследвания. На същото мнение сме и ние. Можем също да отбележим, че основната заслуга на труда на Пикети е в друго – в това, че е…книга, т.е. нещо, което икономистите напълно забравиха да пишат, обсебени от трупането на публикации. Това ги принуждава да множат технически и стандартизирани статии (специализирани до пълна безсмислица), които не надхвърлят петнадесетте страници, допустими за университетските издания. А Капиталът през ХХІ век [2] е с обем от хиляда страници, плод на упорита петнадесетгодишна работа. Да отбележим най-сетне, че ползата от обществените науки проличава вероятно най-силно, когато те подхранват политическите разисквания със солидно установени факти.

Но и най-методологичните заслуги на света не могат да скрият едно фундаментално заблуждение, което като в „Откраднатото писмо“ (на Едгар Алън По – бел.прев) е толкова очевидно, че остава незабелязано, макар и посочено в самото заглавие. Това е думата „капитал“. Пикети ни съобщава, че ще пише за капитала. Знае, че известен автор е писал книга с такова заглавие преди него. Но какво от това, смята той, мога и аз да си го позволя. За съжаление, има значение. Всеки може да напише книга, озаглавена Критика на чистия разум, стига, разбира се, корицата ѝ да не крие справочник по фитотерапия.

А какво е капиталът? Пикети, който „никога не се е опитвал да чете“  [3] Капиталът, формулира едно съвсем повърхностно определение на понятието и то се свежда до притежаваното богатство. Според него капиталът е богатството на заможните. За Маркс капиталът е съвсем друго, той е начин на производство, т.е. обществено взаимоотношение. Сложно обществено взаимоотношение, което към паричните взаимоотношения на простите пазарни икономики добавя (и това е самата му същност!) отношението към наемния труд, изградено върху частната собственост на средствата за производство и юридическата фантасмагория за „свободния работник“. Който всъщност е индивид, лишен от всякаква възможност да възпроизвежда самостоятелно материалното си съществувание и хвърлен на пазара на труда, е принуден да осигурява оцеляването си като се наема на работа и се поставя в подчинено йерархично отношение спрямо господаря работодател.

Именно това е капиталът, а не само класация по богатство в сп. Форчън. Сведен до тесния си смисъл на богатство, капиталът безспорно засяга обикновените хора със срамното афиширане на неравенството на материални възможности. Схващан като начин на производство и обществено взаимоотношение, по-специал¬но чрез наемния труд, той обаче ги засяга много по-дълбоко чрез положението на подчиненост, в което поставя самия им живот. Защото осем часа работа е половината от будното време. Уволнените работниците на „Континентал“, „Фралиб“, „Флоранж“ и т.н. изпитват вероятно по-малко отвращение от безочливата показност на богаташите, отколкото от опустошаването на собственото им съществуване чрез непоклатимия закон на финансовото възпроизводство на капитала. Същото важи и за онези, които търпят безропотно на работните си места тиранията на производителността, тежката мобилизация в услуга на рентабилността, постоянната заплаха от уволнение, от делокализация, от реорганизация по модела на „Франс Телеком“, несигурността и лишенията, които изцеждат кръвта им, царящото насилие на работното място. Никаква следа от всичко това в Капитала на Пикети.

Формите и интензитетът на това подчинение, за съжаление забравени от нашия Маркс на ХХІ век, се регулират в зависимост от специфичните исторически конфигурации, чрез които капитализмът се актуализира. Защото на практика има не една-единствена, а поредица от исторически форми на капитализма. И това са неизменно икономически и политически процеси, които при всяка нова конфигурация пренасочват капитализма към нови посоки. Пикети обаче не успява да се ориентира в тази перспектива, макар единствено тя да разкрива истинската политическа същност на историческата динамика на капитализма.

Не успява най-напред поради пристрастието си към твърде дълги исторически периоди. Само по себе си това е похвално, като се знае, че икономистите обикновено не познават историята. Но в случая се е превърнало в проблем. Защото един дълъг период, например от няколко десетилетия, дава подходяща и богата на информация перспектива, твърде дългият период обаче, обхващащ хилядолетия, води към реконструкция на статистически данни без каквото и да било значение и всъщност – до монументални анахронизми. Към чистите продукти на „икономическата мисъл“, уверена в своята непогрешимост, неизбежно трябва да причислим безцеремонното представяне на графика, озаглавена „Процент на рентабилност на капитала след облагане и процент на растеж от античността до наши дни“ (стр.765). Сякаш понятията „брутен вътрешен продукт“ (БВП), „капитал“ и „процент на рентабилност след облагане“ могат да имат някакъв смисъл за античността, та дори и до ХVІІІ век. Това е типично творение на икономист, който неуместно прилага с обратна дата и като универсални тези строго рамкирани и наскоро създадени категории. От една крайност към друга и по силата на ироничен парадокс тъкмо когато се представя за историк, но без предупреждение се прехвърля в твърде дълги, дори прекалено дълги периоди от време, той издава голямото си невежество и за историята, и за реалната историчност на предмета на своята книга.

Твърде дългият период е неуместен не само защото води до див анахронизъм. Той рискува също така да доведе до очевидно деполитизиране, представяйки събития от няколко десетилетия като незначими отклонения на фона на хилядолетията. А именно десетилетието е подходящият период за политическо действие. То е мерилото, по което народите съдят за условията на съществуване и за възможността да ги променят по някакъв начин. Този подходящ период направо се губи в многовековната история.

Гилдията на експертите чудотворци

НЯКОЙ би възразил, че Пикети набляга главно на ХХ век. Така е, но и при него прилага локално универсалните „закони“, благодарение на които си мисли, че може да „прекоси“ капитализма през всички векове, някакъв странен капитализъм „от край време“. Ето още един съмнителен симптом, може би най-типичен за привържениците на икономизма, които (с леки колебания, чийто принцип не е ясно установен) причисляват капитализма към неизменните закони на историческото развитие. Тези икономисти, които се мислят за нещо като физици на обществените науки, винаги имат склонност да се позовават на някакви „закони“ на икономиката или на капитализма, подобни на закона за всеобщото привличане. Целта най-често е да ни втълпят, че въпросните „закони“ имат същия универсален статут и повеляват да се примиряваме с реда на нещата по същия начин, по който безпрекословно приемаме, че телата падат от горе надолу. Пикети, разбира се, не е или вече не е на подобно ниво на епистемологична наивност, колкото и то да е широко разпространено в професията. Но фактът, че все още се поддава на това галилейско изкушение, показва за сетен път устойчивостта на един начин на мислене, който се проявява дори сред умовете, претендиращи, че са скъсали (макар и късно) с икономизма и са избрали подходящия момент да се оттеглят от корпорацията на експертите чудотворци, пометени от кризата.

При всички положения не съществуват трансисторически закони за капитализма. Още по-малко в книгата на Пикети, където неговите два „фундаментални закона на капитализма“ не са нищо друго освен обикновени счетоводни идентичности. Съществува исторически ход на капитализма, в който се разграничават отделни периоди, свързани с определени институционални конфигурации, чието редуване се дължи най-вече на политически процеси. И всеки от тях бележи по особен начин формите на подчинение, които капиталът – а не богатството – налага върху труда.

Можем упорито да повтаряме на хиляда страници, че неравенството расте, когато r (процентът на печалба) превишава g (процента на растеж), и това да не обяснява нищо. Докато не посочим факторите, които определят процента на печалбата и процента на растеж, специфични за всеки период. А те са различни и зависят от особената конфигурация на периода. Тя пък е производна на политическите борби и – да го кажем направо – на класовата борба. Именно защото 1936-а подготви терена, защото либералните елити от годините 1920-1930 бяха ликвидирани, защото едрите собственици се опозориха в колаборацията си с нацизма, защото Френската комунистическа партия разполагаше с 25% от гласовете на избирателите и защото СССР респектираше капиталистите, годините след Втората световна война се характеризираха с впечатляваща институционна синхронизация, в резултат на която съотношението на силите между капитала и труда се промени (относително) в полза на труда. Засилен контрол върху капитала, спад на борсовите дейности, силно регулирана международна конкуренция, икономическа политика в полза на растежа и заетостта, редовни девалвации – всичко това доведе до 5-процентов растеж и принуди капитала да спазва малко повече приличие.

Пикети обаче, макар постоянно да се позовава на „институциите и политиката“, остава сляп за тази институционна и политическа история. Вместо за нея, говори за последиците от войната и по-далечните отзвуци от деколонизацията – външни и почти пренебрежими удари, които причинили рушене на капитала (като лично богатство) и върнали положението до (или близко до) нулата. Напразно зад грохота на бомбите и освобождението на колониите бихме търсили разказ за социалните борби и общите стачки, за сблъсъците между труда и капитала и техните институционни последици. Всъщност, според Пикети, капитализмът няма история. Той се подчинява на един хилядолетен, непроменящ се закон, с локални отклонения поради случайни събития, но непреодолимо възстановяващ силата си на дълготрайно явление – непоколебим курс, в който не остава никакво място за социалните конфликти, т.е. за реалния двигател на институционните промени.

А всъщност именно изходът от тези конфликти определяше насоката на капитализма. Те го тласнаха в една посока след края на войната, пак те му дадоха друга ориентация в края на 70-те години. И дума не се казва обаче за идеологическия и политическия реванш на собствениците, които след известно отстъпление поискаха отново да притежават колкото преди. По подобие например на ролбек програмата на американските консерватори от 70-те години, съвсем откровено претендиращи да върнат назад колелото на историята и да отменят социалните придобивки, които във всички случаи са институционни победи.

Защото решаващият въпрос е кой владее институциите и структурите? Кой има властта да ги създава или да ги преобръща в определена, желана от него посока? Няма и сянка от тези политически въпроси в книгата, безнадеждно изпразнена от какъвто и да било намек за сблъсък на това поле. Къде е анализът на финансовата дерегулация от 80-те години, довела до безпрецедентен натиск върху предприятията от страна на акционерите? Къде се споменава централната роля, която изиграха по това време социалистическите правителства за промените в ръководния състав и за уеднаквяването на политическите и икономическите елити от десницата и „левицата“? Къде се говори за необуздания либерален уклон на европейското изграждане след 1984 г. под лозунга за „свободната и неизкривена конкуренция“, т.е. на механизма за разрушаване на прогресивните социални модели? Къде е разказът за престъпните споразумения, отнемащи всяка свобода на действие в полза на активната икономическа политика? Щом не са паднали от небето, всички тези действия очевидно са извършени от хора, и то от определени хора.

Капиталът си взе обратно всичко, което беше отстъпил като социална група след войната. И продължава да завзема позиции, обслужван както никога от застъпниците си от улица „Солферино“ [4], готови да му предадат всичко. Не можеш да се луташ в мъглата на макроикономическите абстракции и да повтаряш като папагал, че r>g, и същевременно да твърдиш, че си разяснил каквото и да било. Още по-малко, че си извършил „теоретичен пробив“, както заявиха някои превъзбудени журналисти, възхитени от способността си да участват в „истинската наука“.

Стратегия на потулването

ПИКЕТИ мъчно е можел да проследи нишката на тези факти, тъй като нищо от предходната му интелектуална траектория не го е подготвило за това. Не можеш чисто и просто да преминеш от статута на органичен икономист на социалдемокрацията към ролята на Маркс на ХХІ век… Чист продукт на школата на Розанвалон [5], съветник на Сеголен Роаял през 2007 г., Пикети е част от експертите, които медиите провъзгласиха за резервни „интелектуалци“, призвани да заместят шутовете, известни под името „нови философи“. През този период (края на 90-те години) времето на разкопчаната риза и разчорлената коса беше отминало; върна се модата на сериозните неща – цифри, наука, и в никакъв случай идеология. С други думи, обрат към политически коректната идеология на глобализацията, на тази, положителната, която може да стане и по-добра – типичен пример за розанвалонско извъртане, предназначено да обясни, че с изключение на някои несъвършенства (но „моля, оставете тази работа на нашите експерти“) разумът повелява да не се бунтуваме. С учудващо постоянство групата „Република на идеите“ [6], истинска печатница на подходящи експертни оценки за издигане интелектуалното ниво на Социалистическата партия, се постара да не засегне нищо, което би могло да я отклони от нормите на приличието. Вярно е, че тя отдавна се спира на въпроса за неравенството, понякога дори лее горещи сълзи за страданията на трудещите се. Но ги обяснява с техническия прогрес (много е бърз), с недостатъчното обучение (важно е да си обучен) и изтъква заслугите на университетските изследвания (които са очевидни). Свободната търговия и разрушителните ѝ последици? Не сме ги забелязали. Тиранията на акционерния гнет? Не сме я чували [7]. Европа, дори с най-висшата ѝ степен на либерализъм? Тя е нашата съдба. Линията на „Република на идеите“ може да се резюмира като постоянна стратегия на заобикалянето. И на потулването. За сериозните въпроси, като максимализиране на изгодата, извличана от медийната известност, и на печалбите от упражняване на влияние, не става и дума.

И изведнъж – гръм от ясно небе! 2007 – финансова криза, 2010 – начало на кризата в Европа. Всичко премълчано се завръща с трясък на сцената. Трябва да си сляп и глух, за да не го споменеш. Но да надграждаш, когато тръгваш от нулата, е трудно. Липсват рефлекси, след продължителното затваряне на очите светлината заслепява, нужните думи не са ти на устата. Глобализацията била и финансова, досега не сме го отбелязвали, а трябва да признаем, че не всичко било розово. Каква изненада: икономистът Даниел Коен и Пикети, след десетилетия пълно мълчание по въпроса, забелязват и ни предупреждават, че европейската валутна конструкция била „дефектна от самото начало“ [8]. Тези експерти май са с дизелов мотор – трябва им време да загреят.

Но какво всъщност може да излезе от тези закъснели промени в курса? Нищо особено. Интелектуални и политически пропуски, трупани отдавна, не се заличават току-тъй. Капиталът на Пикети целият е пропукан от тях. Достатъчно е да отбележим премълчаването на политическата и социалната история, довела до фордизма, която го преобразува в неолиберализъм. Но това личи още по-ясно в последната част на книгата, смело назована „Регулиране на капитала“ – задача, чието решаване действително би било достойно за един Маркс на ХХІ век, но също е симптоматична за епохата.

Като логична последица от стратегията на заобикаляне и след като всички други начини на действие са изоставени, единственият лост на разположение е данъчният. Нека го кажем направо – да се откажеш от промяна на структурите, означава да се задоволиш със замитане под килима. Данъчните мерки никога не са били нищо друго освен социалдемократическа метла – вместо да се атакуват причините, се правят усилия за смекчаване на последиците…Разкъсан между проблемите на деня и желанието си да не променя нищо фундаментално, Пикети би искал да припише на данъците повече добродетели, отколкото те притежават… Дори свойството да регулират международните финанси (стр.840)! Но трудно можем да си представим кой данък би заместил масивните удари, необходими за вразумяване на структурите на либерализираните финанси. Кой данък ще замести разделянето на банките, затварянето на някои пазари или премахването на масовото превръщане на всичко в ценни книжа и прочее? Дори да погледне от тази гледна точка, Пикети би трябвало да приеме, че създаването на едно пространство, в което финансите са ограничени, следва да е придружено от подходяща защита, т.е. от строго ограничаване на пълната свобода на движението на капитали. Но това вече е прекалено за Пикети – той толкова държи на своите антинационалистически твърдения, че дори моли за извинение, че разглежда случая с Франция (стр.59)!

Подтекстът на написаното намеква, че нормите на доброто поведение повеляват непременно да се придържаме към тезите на Жак Атали [9], според когото глобализираният капитализъм действително страда от някои несъвършенства, но ние ще намерим решения – също така глобални, разбира се. Търпение, народе! Задава се глобализация на решенията. Вярно, че „социалистическа“ Франция компрометира дори незначителната европейска такса върху финансовите транзакции, но на хоризонта се задава панацеята на световния данък върху капитала. Хиляда страници, за да се стигне до единствената алтернатива – или световен данък, или „затваряне в националните рамки“ (стр. 752). При което у добронамерения читател се оформя чувство на леко отчаяние, защото съзира, че скоро няма да се измъкне от блатото.

Читателят се е зачел добронамерено, но донякъде и наивно в книгата на Пикети – можеш ли да повярваш, че дървен кон ще рита? Медиите му пробутват осъвременен „революционер“, без да уточнят фабричната му марка. И той вярва. Да се чудиш и маеш, колко хора, при това добре информирани или поне длъжни да бъдат такива, са се хванали на въдицата. А не е било нужно да четат дълго, за да се уверят в заблудата си: „Ваксиниран съм до края на живота си срещу конвенционалните и закостенели антикапиталистически приказки“ (стр.62). Маркс, но гладко обръснат. Косъм дори не стърчи.

Но прибягване до фалшива брада не се изключва. Вярно, че по време на рекламно интервю, предназначено да улесни достъпа му до американския пазар, Пикети се кълне, че „ни най-малко“ не е марксист [10]. При завръщането си във Франция обаче бърза да заяви пред Ален Бадиу, че „се опитва да допринесе за издигането на комунистическата идея“  [11]. И всичко се приема като чиста монета. На 22 декември 2014 г. Пикети потвърждава „доверието си в силите на пазара“ и громи „мъртвородените нови крайно леви движения в Европа“ [12] – „Подемос“ и СИРИЗА. На 12 януари 2015 г.(!) става съветник на Пабло Иглесиас, защото вече мисли, че „възходът на партиите, противопоставящи се на политиката на ограничения, е добра новина за Европа“ [13]. На 7 февруари, в предаването „Не сме си легнали“ на Лоран Рюкие [14], в почти семейна обстановка, беше невъзможно да го накарат да каже дали е ляв или десен икономист… Липсва интелектуална праволинейност, но затова пък можем да се възхитим на умелия опортюнизъм, с който в реално време се включва в най-благодатните канали за формиране на общественото мнение и майсторски се приспособява към всякаква публика, за да добие максимална популярност.

Трансформация на структурите

ТОЙ владее също изкуството да разработва страничните явления. Защото операцията на Пикети в крайна сметка не само придава научно звучене на общото чувство, че неравенства съществуват (което не е за пренебрегване), но и превръща този въпрос в централна и всеобхватна тема на разискванията във връзка с капитализма. Подобна тенденция всъщност е широко разпространена. Дори сп. Икономист от години публикува статии и анализи по този въпрос, който се превръща в уязвима точка от диагнозата и привлича консенсусни и безобидни атаки от страна на всякакви критици. Неравенството на финансовите възможности открива широки възможности. То позволява да се премълчат другите неравенства на капитализма, в които няма нищо случайно, които са съвсем фундаментални и изграждат неговата същност: чисто политическите неравенства на йерархичната подчиненост на наемния труд, тези принципни неравенства, от които следва, че в предприятието едни командват, а други се подчиняват. Тях никакъв данък, дори световен, никога не може да заличи.

Да поставиш въпроса за тези неравенства, който в крайна сметка е въпрос за властта върху живота, упражнявана от доходоносната собственост, както би казал Бернар Фрио [15], за шантажа чрез заетостта, значи да поставиш ребром въпроса за капитала. Същинският въпрос на Маркс. Или поне въпросът за сегашната конфигурация на капитализма, срещу която никакъв световен данък (какъвто впрочем със сигурност никога няма да види бял свят) не би имал никакъв резултат. Единствено възобновяването на борбата по същество, народният суверенитет, в една или няколко страни, в зависимост от условията, съответстващи на политическата конюнктура, е в състояние да промени нещо. И по-специално да промени – чрез трансформиране на структурите – съотношението на силите, което позволява на капитала да държи като заложник цялото общество [16].

Нищо подобно не съзираме в критиката на неравенството на богатството. Която впрочем има добротата да ни предложи една захаросана визия за обществото: лошите са 1%, а много лошите дори 0,1% от всички жители на планетата. Като че ли останалите 99,9% са обединени от общата заслуга на наемния труд. Докато напротив, те всъщност са подвластни на всички конфликти, произтичащи от различията в общественото положение, както и на неолибералното насилие, шестващо по цялата йерархична верига на предприятието. И всичко това – с помощта на царуващите особени структури на съвременния капитализъм, упорито наложени от една класа, която добре съзнава състава и интересите си... И на която никой сериозно не се наема да посегне, дори ако претендира, че разработва „теорията на капитала“.

Най-лошото е, че в книгата на Пикети съществува, ако може така да се каже, една социална философия, при това съвсем експлицитна. Според нея достойнството принадлежи на труда, но предприемаческото богатство е добро, стига да не се превръща в рентиерство. „Всяко богатство е отчасти оправдано и потенциално прекомерно.“ (стр.709). Тази формулировка не рискува да изплаши много хора. Медиите под акционерен контрол, експерти по заблуди, които не би трябвало да заблудят никого, не са се поддали на заблудата. Зареян във всеобщия мир, в мира между капитала и труда, мира на 99,9% от добрите хора, мира на „световното управление“, Пикети, който споменава „институциите“, „политиката“ и „конфликтите“ само проформа, ни предлага накрая изящно пророческо заключение: „Биполярните битки от периода 1917–1989 категорично са зад нас.“ (стр. 949) И то точно в момента, когато историческата криза на капитализма най-сетне връща на дневен ред идеята как да се отървем от него. Каква проницателност! Какво усещане за епохата! И най-вече какво успокоение. Напред към президентската кампания на Мартин Обри!

 

 

Източник:  LE MONDE DIPLOMATIQUE


 Превод Станимир Делчев

Бележки под линия

[1] Вж. Ръсел Джейкъби, „Тома Пикети и капитализмът с човешко лице“, Монд дипломатик в Дума, 18 септември 2014.

[2] Тома Пикети, Le Capital au XXIe siècle (Капиталът през ХХІ век), Grasset, Париж, 2013.

[3] Понеже „е много труден за четене“… В интервю за The New Republic, Вашингтон, 5 май 2014.

[4] Седалището на Френската социалистическа партия – бел. прев.

[5] Пиер Розанвалон – историк и социо¬лог, теоретик на реформистката Френска демократична конфедерация на труда, близка до Френската социалистическа партия – бел.прев.

[6] „Република на идеите“– лявоцентристка група под председателството на Пиер Розанвалон, насочена към „трансформиране на капитализма“ – бел. прев.

[7] С характерното изключение на една творба на Жан Перелевад, който громи акционерния капитализъм и завършва с прослава на отговорността…

[8] „La crise tient fondamentalement aux vices de la construction de la zone euro“ (В основата си кризата се дължи на пороците при изграждането на еврозоната), Daniel Cohen, L’Express, Париж, 5 юни 2013 (2013!)

[9] Френски икономист, съветник на Франсоа Митеран, впоследствие консултант на Никола Саркози и Франсоа Оланд – бел. прев.

[10] Интервю, The New Republic, 5 май 2014.

[11] Разговор с Ален Бадиу, „Contre-courant“, Mediapart, 15 октомври 2014.

[12] Owen Jones, интервю, The Guardian, Лондон, 22 декември 2014.

[13] Интервю, The Guardian, 12 януари 2015.

[14] По публичната телевизия Франс-2 – бел. прев.

[15] Bernard Friot, L’Enjeu du salaire (Залогът на заплатата), La Dispute, Париж, 2012.

[16] Вж. „Левицата не може да умре“ Монд дипломатик в Дума, 4 септември 2014.

 

 

 

Фредерик Лордон е икономист и автор на Et la vertu sauvera le monde... Après la débâcle financière, le salut par l’ „éthique”? (И добродетелта ще спаси света... Дали “етиката” ще ни спаси след финансовия крах?), Raisons d’agir, Paris, 2003, и на La Crise de trop. Reconstruction d’un monde failli (Свръхкризата. Възстановяването на един рухнал свят), Fayard, Paris, 2009, откъдето е взета статията от брой 6 (юни 2009). Последна книга: La Malfaçon. Monnaie européenne et souveraineté démocratique (Дефектът. Европейска валута и демократичен суверенитет), Les liens qui libèrent, Париж, 2014 (излиза на 26 март).

 

 

 

 

 


 

 

 

понеделник, 13 април 2015 г.

„На следващия ден”





Отворено писмо на Анжел Вагенщайн до канцлера на Германия Ангела Доротея Меркел


Многоуважаема  госпожо  Меркел,

Преди всичко искам да изразя най-искрените си добри чувства лично към Вас и страната Ви. По произход аз съм евреин, преживял лагери и затвори, осъден на смърт от българския фашистки военен съд заради участието си в Съпротивата срещу нацизма по време на предизвиканата от Хитлерова Германия Втора световна война. А заглавието на филма "На следващия ден" (The day after) изникна в паметта ми, когато светът разбра, че отказвате да присъствате на парада на Червения площад на 9 май 2015 г. по случай 70-годишнината от великата победа на Обединените нации над нацизма и Вашето заявление, че ще бъдете в Москва, но на следващия ден, 10 май.
Изборът е Ваш, госпожо Меркел, но споменът ми за онзи 10 май 1945-а е свързан не само с победните фойерверки, с радостните прегръдки или сълзите от мъка, гняв и щастие, но и с набързо захвърлените военни униформи и нацистки отличителни знаци, с укриващите се или преобличащи се като слугини фашистки офицери, с червените ленти по ръкавите на довчерашни български и небългарски главорези, опитващи се да минат за "ни лук яли, ни лук мирисали", както казват у нас, с паническите указания да се замажат набързо следите от потресаващите кървави престъпления на нацизма. И - както светът узна по-късно - с трескавите и твърде често успешни усилия на висшите нацистки военнопрестъпници от цялата кървава армада от Адолф Айхман до доктор Йозеф Менгеле - да се снабдят набързо с нова самоличност и фалшиви паспорти за бягство в Южна Америка. Това беше на другия ден след победата, The Dey After. Сигурен съм, че не в тяхна чест ще бъдете в Москва, уважаема госпожо Меркел, не тяхната памет искате да почетете на този десети ден от месец май.
А тогава защо?
Едва ли за да не видите на парада онези старички танкове Т-34, които разгромиха стоманената мощ на Хитлеровия Вермахт - онези руски танкове, вероятно сега набързо боядисани, за да не личи ръждата по тях. Защото Вие  виждате един от тях всеки ден, когато отивате в Бундестага - положен завинаги на почетния си мраморен постамент, като първи танк, влязъл в остатъците от нацистки Берлин през онзи велик ден.
Защо на другия ден, госпожо Меркел?
И аз като Вас знам какво се е случило по-късно - от Стената до "Amis go homе", от съветската инвазия в Афганистан до американската в Ирак, знам за случилото се из разните Магадани и Майдани, за ГУЛАГ и Гуантанамо, но нищо не може да помрачи величието и значението на нашата обща победа над нацизма, която считам за моя и Ваша лична победа. Или греша?
Тогава защо, уважаема госпожо Меркел на другия ден - не се ли боите, че незаслужено ще Ви наредят до онези, бегълците с фалшиви паспорти от 10 май, виновните? Или до другарите им - просто неуспели или побояли се да сдъвчат капсулата с арсеник?
Вие сте от друга кръвна група, в това не се съмнявам! - и мисля, че теологът Хорст Кастнер, баща Ви, би се гордял да Ви види сред онези, които неуморно изчистват лицето на Германия и на великата й нация от греха, наречен Втора световна война!


С  искрено  уважение:  Анжел Вагенщайн

 

 

 

 





 

Обикновените хора ще загубят от подписването на търговското споразумение между ЕС и САЩ - Ваня Григорова





 Ще можем да избираме само на кого да плащаме санкции - на Брюксел или на корпорациите. Това е нашият избор и нашата "свобода".


Интервю на Светла Василева за вестник ДУМА с Ваня Григорова – председател на „Солидарна България”


- Миналия месец стана ясно, че българският парламент няма да разглежда Споразумението за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТТИП). Какво правим оттук нататък?

- Продължаваме да настояваме и да търсим отговори. Част от депутатите, наистина малка част, но все пак вече има такава, проявяват интерес към темата. Георги Божинов дори покани неправителствени организации на дискусия в парламента. На срещата представителите на БСП обещаха, че ще помогнат за събирането на подписи срещу ТТИП. Радваме се на инициативата на г-н Божинов, макар да сме по-скоро скептични, че БСП ще вземе някаква твърда позиция. Декларативно - да, има я. Имат документи, в които заявяват, че са против ТТИП. Но ако искаха да помогнат, досега подписката щеше да е събрана. Може би БСП изчаква да види накъде ще задуха вятъра в ПЕС. А ПЕС, както знаем от подобни случаи, винаги в началото се колебае, но накрая е "за". Все пак продължава набирането на подкрепа онлайн, която сякаш стига предела си.

- Колко подписа са събрани вече?

- Малко под 5000. Няколкостотин граждани се подписаха и на хартиени формуляри, те не са включени в тази бройка, но все още сме далеч от преполовяването на квотата за България.

- С отказа си да обсъждат споразумението какво казват българските депутати на гражданите, че са за ГМО в храните, за снижаване на стандартите за безопасност, за загуба на социални придобивки?

- По-скоро показват незаинтересованост към заплахата от навлизане на ГМО, фракинг и прочие. Това само по отношение на екологичните ефекти, защото има и икономически. Бяха публикувани няколко проучвания за потенциалните икономически  въздействия на споразумението, базирани на настоящата ситуация и разработване на няколко алтернативни варианта. Тъй като преговорите все още текат, финален вариант няма. За отбелязване е, че дори според изследванията, които подкрепят твърдо споразумението, безработните в Европа ще се увеличат с няколкостотин хиляди. Изследване, направено по модел на ООН, казва категорично, че безработните ще се увеличат с 600 000 души само в Европа. Отделно ще има увеличение на безработицата и в САЩ. Не бива да се заблуждаваме, че там обикновените хора ще спечелят за сметка на обикновените хора в Европа. Обикновените хора от двете страни на Атлантика ще загубят.

- Външният министър Даниел Митов още с встъпването в длъжност побърза да декларира, че ние ще подкрепим споразумението.

- И той подкрепя, и Меглена Кунева, и президентът. Макар никой да не дава аргументи. За разлика от тях, ние направихме преглед на външнотърговските отношения на България до момента, на потенциала в няколко сектора, и ще оповестим доклада си в края на м.април. Потърсихме и данни за ефектите от други подобни споразумения през последните двадесетина години. Основното споразумение, което е аналогично на ТТИП, е споразумението НАФТА между САЩ, Канада и Мексико. Началните прогнози отново са били за ръст на БВП, повече заетост, ръст на заплатите, с една дума - благоденствие.

- Никой обаче не съобщава детайлите, а се оказва, че в тях е "заровено кучето", като например, че благоденствието ще настъпи след половин век например.

- И след половин век не се очаква намаляване на бедността. В Канада още през първите 2-3 г. са загубени 1,4 млн. работни места. Големите компании във всички държави-страни по споразумението печелят, защото премахват така наречените нетарифни бариери и успяват да завземат по-голям пазарен дял за сметка на малките. За да правят икономии от мащаба, те свиват разходи за труд и ресурси. Така увеличават печалбата си.

- Какво изпускат договорите за свободна търговия?

- На първо място игнорират отдавна наболели проблеми на международната търговия и инвестициите. Липсват мерки за ограничаване укриването на данъци чрез фирми пощенски кутии в офшорни зони. Очевидно е - неплащането на данъци дава нечестно конкурентно предимство пред по-малките и икономически добросъвестни субекти. Вторият огромен проблем е трудовият, хуманитарен и екологичен дъмпинг, който се подхранва чрез изнасяне на производства и услуги в страни с по-слаби социални системи и защити. И не на последно място, все по-трудно се овладяват трансграничните потоци на пари и ценни книжа, въпреки че именно те бяха в основата на световната финансова криза от 2008 г. Нещо повече. В сега готвеното Трансатлантическо споразумение европейската финансова индустрия лобира за демонтиране на част от регулациите, които САЩ въведе с цел да не се повтори финансовият балон, който се спука преди години и премина като мексиканска вълна през всички държави. С две думи, този тип договори може и да са за свободна търговия, но не са договори за честна търговия. 

- Тук опонентите ви биха казали - в България икономика няма, какво всъщност ни пречи ТТИП?

- Икономиката дори не се доближава до тези в развитите държави. Отбелязваме го и в нашия доклад. Дори представител на Асоциацията на месопреработвателите каза, че доколкото изобщо са запознати със замисъла на ТТИП, производителите от този сектор нямат причина да се притесняват от това споразумение. То няма да им се отрази, тъй като и сега внасяме почти цялото количество месо, което потребяваме. Но ще нанесе тежък удар върху българския потребител. Когато премахнем стандартите за безопасност на храните, когато не успяваме да защитим и остатъчните обществени услуги, последствията ще бъдат усетени от всички български граждани. Не само от българските фирми. Огромната част от които са малки. Не очакваме, че корпорациите ще нахлуят масирано у нас, те по-скоро нямат интерес към българския пазар, тъй като е твърде малък, а потребителите тук не са платежоспособни. Но когато се допусне добив на шистов газ, негативните последици ще са за всички нас. Като част от европейския пазар няма как да се предпазим и от ГМО продукти. Основната част от произвежданите в САЩ храни са такива. Производителите дори настояват да няма етикети, които да обозначават въпросните ГМО-продукти, т.е. отнема се и правото на свободен избор на потребителите. В Европа към момента е забранена продажбата на говеждо месо с хормони, в САЩ не е, това е причината САЩ и Канада да съдят Европейския съюз цели 20 години.

- Възможността държавите да бъдат съдени от транснационалните корпорации в особени трибунали е не по-малка заплаха за народите.

- Джон Хилъри представи преди дни в София книгата си "Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции - харта за дерегулации, атака срещу работните места и краят на демокрацията". Тя може да бъде свалена безплатно от сайта на "Солидарна България" solidbul.eu. Г-н Хилъри каза, че в момента в подобни трибунали освен EVN ни съди и базирана в Швейцария компания. А ние като български граждани нямаме никаква информация. Намирам, че примерът с делото на братята Микула е особено илюстративен за правния хаос, в който ни отпращат тези наднационални съдилища. Въпросните господа са румънски производители, които години наред получават държавни субсидии. Когато Румъния започва процес на присъединяване към ЕС, субсидиите секват, тъй като държавната помощ е против правилата на съюза. Компанията на братя Микула съди държавата в САЩ и я осъжда. Румъния отказва да плати, ЕК й забранява да плати, след което държавно румънско имущество, намиращо се извън границата на страната, е запорирано и ще бъде иззето в полза на братята Микула. С други думи, ЕК, която забранява да се изпълни решение на такъв съд, създава нови предпоставки държавите членки да бъдат съдени дори за мерки, налагани от комисията. Ще можем да избираме само на кого да плащаме санкции - на Брюксел или на корпорациите. Дотам се простира нашият избор и гарантираната ни от договора за свободна търговия "свобода".

- Какво споделихте на конференцията за ТТИП, която се проведе преди дни в София?

- На организираната от "Нови леви перспективи" среща на активисти срещу ТТИП от различни европейски държави те споделиха как протича кампанията в техните държави. Подобно на България, в повечето има силна съпротива от страна на парламентарно представените партии и на правителствата. Те дори не желаят да коментират темата. Не могат да покажат и документи, тъй като европейските бюрократи смятат да пазят документите в тайна цели 30 години. САЩ са забранили достъпа до документите за 5 г. Все пак в някои държави са правени анализи за очакваните ефекти. Като Словения например. Тяхното Министерство на икономиката е поръчало на университета в Любляна изследване на потенциалните резултати. То показва, че икономическите загуби за страната ще бъдат значителни. Въпреки това сред представителите на словенското правителството все още се намират поддръжници на ТТИП.

- Унгарският парламент обаче се обяви против.

- Да, там споразумението е било обсъждано. Трябва да се подчертае дебело, че не само управляващите, но и унгарската опозиция е против.

- 18 април е обявен за общоевропейски ден на протест срещу ТТИП. Какво предстои?

- Най-вероятно ще се съберем някъде на открито и ще говорим по темата, тъй като се засилват неаргументираните твърдения на оформящия се про-ТТИП блок в България. Ще се опитаме да внесем яснота и да разкажем какво знаем.





 

четвъртък, 9 април 2015 г.

ТТИП е икономическото НАТО

 

 

 

 

Планираното споразумение е атака на транснационалните корпорации, убеден е икономическият експерт Джон Хилъри

Книгата на Хилъри "Бедността при капитализма: икономическата криза и борбата за бъдещето" бе публикувана през октомври 2013 г.

 

Джон Хилъри е изпълнителен директор на организацията "Война с лишенията" (War on Want), която се бори срещу бедността в развиващите се страни. През последните 20 години той пише по въпроси, свързани с търговията и инвестициите. През 2013 г. е назначен за хоноруван професор в колежа по политика и международни отношения на Нотингамския университет.
Хилъри бе в София във връзка с кампанията срещу Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции "Стоп ТТИП". Той е сред основните експерти, които участват в движението срещу ТТИП. Той е и автор на брошурата "ТТИП - харта за дерегулации, атака срещу работните места и края на демокрацията". Брошурата може да се изтегли на английски, френски, немски, гръцки, италиански, португалски, словенски, испански и шведски - http://rosalux-europa.info/publications/books/TTIP_EN/. Вече е издадена и на български в сътрудничество със сдружение "Солидарна България", в превод на Илиан Станчев и редактори Чавдар Найденов и Даниела Пенкова.
Преди ден Джон Хилъри изнесе публична лекция, в която представи основните проблеми на ТТИП и дейностите на европейското движение срещу споразумението.
ТТИП е търговско и инвестиционно споразумение от нов тип, различно от старите подобни споразумения.

Интересът на бизнеса

е в основата на споразумението, твърди Джон Хилъри. По думите му "при започването на преговорите Еврокомисията не отиде при хората, за да ги попита какво искат, а отиде при бизнеса, и то едрия". "Големите форуми за ТТИП са спонсорирани именно от големи компании като Шеврон или Майкрософт например. Големият бизнес стои зад ТТИП", убеден е експертът.
Като основен проблем в планираното споразумение Хилъри определи съдържанието му и достъпа до него. Именно прозрачността на преговорите предизвиква най-голямо недоволство сред европейските граждани. Въпреки всичките опити на Еврокомисията да прояви прозрачност, основното съдържание не е достъпно за гражданите. Преговорните документи имат 30-годишна забрана да бъдат отваряни, т.е. нашите внуци ще могат да разберат за какво реално става въпрос, подчертава Хилъри и допълва, че "приказките за прозрачност са пълна лъжа". Фактът, че преговорните документи са в тъмни стаички, със строги мерки за сигурност, където при влизане евродепутатите оставят мобилните си телефони отвън и нямат право да разказват това, което са прочели, поражда доста съмнения относно прозрачността...
Защо Евросъюзът и САЩ настояват за сключването на това споразумение? Това е един от най-важните въпроси. В началото статистиките представяха ТТИП като изсипващ се рог на изобилието за европейските и американските граждани. Те обаче се оказаха грешни. По думите на Хилъри като пряк резултат от споразумението 1 млн. души - 680 хил. в Европа и 320 хил. в САЩ,

 ще останат без работа

Освен това пред ТТИП има и други сериозни проблеми. Европейският съюз ще се изправи в пряка конкуренция със САЩ, вследствие на което БВП на Европа като цяло ще се понижи. И тези факти започват да се осъзнават. "Ето миналата седмица евродепутатът от социалдемократите Момчил Неков представи изчисления, според които европейското земеделие сериозно ще пострада от споразумението", подчертава експертът. От всичко това следва, че икономическите причини за ТТИП са нулеви. Каква тогава е основната причина, пита Джон Хилъри.
САЩ и Европейският съюз са застрашени от нововъзникващите и бързо развиващи се икономики. Според Хилъри особено за ЕС това представлява голяма опасност, с всичките проблеми, които има, като застаряващото население например, както и с липсата на достатъчно природни ресурси. ТТИП е политическият отговор на Америка и Европа на Русия, споразумението е инструмент за изолиране на Русия, това е един съюз срещу нея, твърди британският експерт. По думите му ТТИП е всъщност икономическото НАТО. "Преди известно време британският външен министър Филип Хамънд бе в България. За какво, мислите, си говори с президента Плевнелиев? За ТТИП и НАТО - тези два съюза са срещу Русия", подчертава Хилъри.
Три са основните стълбове на ТТИП. Първият е дерегулацията. Споразумението не означава само падане на митата, които и без друго не са високи, но и

падане на всякакви стандарти

"Свободна търговия не означава свободна за нас, за хората, а за транснационалните компании, които ще спечелят от дерегулацията", смята Джон Хилъри. Европа има високи стандарти, що се отнася до селското стопанство, а дерегулацията ще доведе до хармонизиране на стандартите. В тази връзка Хилъри подчерта една основна разлика между ЕС и САЩ. В Европа има предпазна мярка, при която една фирма първо трябва да докаже, че предлаганият от нея продукт не е вреден за здравето на хората или околната среда, и след това да бъде пуснат на пазара. Докато в САЩ е точно обратното - стоката се появява на пазара и впоследствие се доказва, че тя има вреден ефект. Много субстанции и технологични методи, които в САЩ са разрешени, в ЕС са забранени. "Например в САЩ в козметиката има забранени 12 субстанции, докато в ЕС са над хиляда. В Америка може да си купите червило, което съдържа олово. 70% от храната в американските супермаркети са с ГМО. Американското телешко месо е с хормони", Хилъри изброява някои от разликите между европейските и американските стандарти и добавя, че САЩ дори отказват етикетирането на продуктите, за да бъде осведомен потребителят какво съдържа продуктът. Свободната търговия означава всичко това да се приеме от страна на ЕС, подчертава Хилъри. И продължава: "Да не демонизираме толкова Щатите. След финансовата криза Вашингтон въведе нови правила за регулация на банките, които обаче в ЕС не се харесват".
Бизнесът от двете страни на Атлантика

срещу хората

или както ясно е посочено в гореспоменатата брошура: ТТИП правилно се възприема не като преговори между двама конкуриращи се партньори, а като атака срещу европейското и американското общество от страна на транснационалните корпорации, целящи да премахнат регулаторните ограничения за тяхната дейност от двете страни на Атлантика. Това е основният проблем в ТТИП.
Другият стълб на ТТИП е приватизацията, продължава Хилъри. ТТИП ще даде на бизнеса достъп до нови пазари. Всичко може да се приватизира - обществените услуги, здравеопазването, образованието, финансовите услуги и т.н. Без аудио-визуалния сектор, тъй като Франция не го дава на Холивуд и той е изваден от преговорите. След това държавата не може да си възстанови приватизираните ресурси.
Третият стълб на споразумението е механизмът за защита на инвеститорите (ISDS), при който инвеститор, чиито очаквания за печалба не са се оправдали, може да съди държавата в международни трибунали. "България вече има примери в това отношение. EVN съди българите, въпреки че тя самата е нарушила задълженията си по договор", подчертава Джон Хилъри. Според данните, които той представи, и холандска компания също съди държавата, при арбитраж на Световната банка отпреди 2 години. Британският експерт представи и други примери за действието на спорния механизъм. След аварията във АЕЦ "Фукушима" германците ясно заявиха, че не искат ядрена енергия и правителството обеща до 2020 г. страната да се откаже от нея. Шведска компания съди Германия заради тези намерения на Берлин. Американска компания съди Австралия за милиарди, защото смята, че заради правилото за еднакво етикетиране на цигарите в бъдеще печалбите й ще се намалеят. "Забележете, става въпрос за пропуснати ползи в бъдеще", подчертава Хилъри. "ISDS всъщност представлява една паралелна правосъдна система, рушаща основите на правото", заключава британският експерт и допълва, че държавите не могат да съдят инвеститорите.
В края на лекцията Хилъри представи развитието на

европейската съпротива

срещу ТТИП. В почти всички европейски страни има движения против споразумението. След като Еврокомисията отказа да регистрира Европейската гражданска инициатива срещу ТТИП, стартира неформална, която събра 1 млн. подписа за 2 месеца. В момента са 1 600 хил., от 11 страни, като от България са 5 хил. Профсъюзи, природозащитни организации, дигитални организации, групи, защитаващи потребителските интереси, всички са против, твърди Хилъри. И продължава: "Необходимо е тази човешка сила да се превърне в политическа. Да повлияем на нашите представители в Европарламента да гласуват против ТТИП през юни. Както и против СЕТА - споразумението с Канада, което съдържа същия механизъм ISDS." А мнозинството в нашето Народно събрание отказа дебати за преговорите, защото били секретни...
"Двама индийски бизнесмени ми казаха: Въпреки всички проблеми, ние виждаме бъдещето на Индия, защото вървим към него. Какво е бъдещето на ЕС?", пита се британският икономически експерт.

 

 

Информацията е на Кристиела Симеонова във вестник ДУМА    

Брошурата на български тук: http://rosalux-europa.info/userfiles/file/TTIP_BG_2015.pdf