Търсене в този блог

петък, 1 май 2015 г.

Добър ден за революция – проф. Дейвид Харви




На Първи май трябва да се изправим и да променим системата

 
Проф. Дейвид Харви е един от най-знаменитите съвременни теоретици марксисти, дългогодишен преподавател в университета "Джон Хопкинс". В момента преподава в "Сити Юнивърсити" - Ню Йорк. Автор е на десетки книги, последните са "Загадката на капитала и кризите на капитализма"/2010/ и „Противоречията и краят на капитализма” (2014 г.)  . Ето как реагира той на 29.04.2011 г. в Independent.co.uk  в навечерието на празника Първи май, говорейки за революция и край на капитализма.

 

 

Първи май е повод да отбележим големия принос на трудещите се по света за превръщането му в далеч по-добро място за живеене. За съжаление, днес няма повод за голямо празненство. Последните 30 години са изпълнени с битки и стълкновения, които доведоха организирания труд от едно поражение към друго.
Капитализмът се противопоставя яростно, консолидира властта си, командва и корумпира почти всички основни институции на политическия живот - политическите партии (леви и десни), медиите, университетите, закона, да не говорим за репресивния апарат на държавата и международните институции. Днес управлява

демокрацията на парите

Глобалната плутокрация налага волята си почти навсякъде безпрепятствено. За какво да празнуваме тогава?
Ако не беше работническото движение, не бихме имали това, което все още имаме - от пенсиите до останките на качествено здравеопазване и достъпно образование. Но доникъде няма да ни доведе, ако лъскаме носталгията по безспорните постижения и героизма на миналото.
Първи май следователно трябва да бъде повод да възродим революционното движение за промяна на света. Самата мисъл, че трябва да го направим - дори само да го произнесем или напишем - вече е стимулираща. Но дали това не е отживелица от революционната риторика на отминала епоха? Или сме в един от тези куриозни моменти на човешката история, когато единственото разумно нещо е да се поиска невъзможното?
Едновременното зараждане на бунтове от Кайро и Дамаск до Уискънсин и улиците на Лондон, от Атина до Лима, от фабриките-убийци в делтата на Перлената река до окупирането на фабрики в Аржентина, от възраждането на селските бунтове в Индия до движенията в бидонвилите на Южна Африка - всичко това показва, че нещо ново витае във въздуха - неудържимото раздвижване на световния бунт, който казва: стига толкова! Сега е наш ред, на лишените и нуждаещите се, да искаме и да получим повече.
Наред с надигащите се протести, експериментират се и са в ход многобройни практически предложения срещу безскрупулното натрупване на капитала, като кооперативни движения, взаимопомощни мрежи и дружества, организации за осигуряване на храни, природозащитни и селски движения, контролирани от работниците колективи. В света вече съществува децентрализирано, но значително движение на хора, които търсят удовлетворителни и хуманни начини за възпроизвеждане на адекватен социален живот. Това разпиляно и често хаотично движение се опитва да поеме ролята, която организираният труд играеше някога.
Докъде може да стигнем, зависи в най-голяма степен от това, къде сме сега. Въпросът е какви са революционните възможности и още по-важно - революционните потребности на нашето време?
Намираме се в историческата точка на

окончателното свиване на капитализма

Непрекъснатите темпове на растеж от последните два века все по-трудно се поддържат. Екологичните и социалните последици вече са достатъчно лоши, но геоикономическата и геополитическата конкуренция за пазари, ресурси, земя и използване на атмосферата са потенциално смъртоносни и още по-страшни. Необходим е нулев растеж, но нулевият растеж е несъвместим с капитализма. Необходимо е, следователно, всички да станем антикапиталисти. Трябва да намерим алтернатива за оцеляване и развитие. Това е императивът на нашето време. С това трябва да започнем днешния Първи май.
Кризата от 2007-2009 г. и последиците й представляват предупредителен сигнал. Мнозина смятат, че тази криза промени играта в сферата на политиката и икономиката. Но изглежда никой няма ясна представа каква точно е новата игра, какви са правилата й, кой дърпа конците й и в каква посока. Банкрутът на творческите идеи днес радикално контрастира с по-ранните кризи. През 30-те години кейнсианството извърши съществена промяна в икономическото мислене, укрепи радикално реорганизацията на държавния апарат и политиката в сърцето на капитализма. Резултатът бе относително висок и устойчив икономически растеж в Северна Америка и Европа от 1945 г. докъм 1968 г.
По ирония на съдбата, това бяха години, когато най-високите данъчни ставки в Съединените щати достигаха 92% на сто, но никога не падаха под 70% (като по този начин опровергават онези, които твърдят, че високите данъчни ставки за богатите подтискат растежа). Това бяха години, когато организираният труд в развитите капиталистически страни постигна съществени успехи.
Кризата от 70-те години изкова нова радикална промяна в парадигмата на икономическото мислене:

появата на неолиберализма

Започнаха фронтални атаки срещу организирания труд, придружени от дивашки политически репресии спрямо заплащането на труда. Държавното участие в икономиката (особено в социалното и трудовото законодателство) бе коренно преосмислено от Рейгън и Тачър. Направиха се огромни отстъпки на едрия капитал, резултатът от които бе, че богатите станаха още по-богати, а бедните - още по-бедни. Общите темпове на растеж обаче останаха ниски, независимо от бързите темпове на консолидиране на плутократическата власт. Появи се съвсем различен свят, изцяло враждебен на организирания труд, опиращ се все повече на случайния, временния, неорганизирания труд, разпростиращ хищните си нокти над цялата земя. Пролетариатът започна да става все по-женствен.
Кризата от 2007-2009 г. раздели света на два лагера: Северна Америка и Европа видяха в кризата възможност да спечелят играта на порочния неолиберален проект за класовото господство; другият лагер - на кейнсианската носталгия, смяташе, че следвоенният растеж може да се повтори в Китай и в други развиващи се пазари. Китайците започнаха широка програма за изграждане на инфраструктура, цели нови градове и производствен капацитет за поглъщане на труда и компенсиране катастрофата на експортните пазари. Контролираните държавни банки предоставяха кредити за безбройни регионални проекти. Темпът на растеж надхвърли 10% и милиони намериха работа. Последва опит да се завърти другото колело на кейнсианската доктрина: повишаване на заплатите и социалните разходи, за да се стимулира вътрешният пазар.
Проблемите, които придружават такива кейнсиански програми, са добре известни. Мехурчетата от активи, особено в "горещия" пазар на недвижимата собственост в Китай, набъбват навсякъде и инфлацията се ускорява по класическия начин, което подсказва, че една разновидност на кризата е неизбежна. Последиците за околната среда са катастрофални, признават се дори от китайското правителство, а недоволството на труда и социалното напрежение нарастват.
Китай подчертано контрастира на политиката на строги икономии, наложена на Северна Америка и Европа. Неолибералната формула, задействана по време на мексиканската дългова криза от 1982 г., се повтаря. Когато платиха дълговете на Мексико към нюйоркските инвестиционни банки, Министерството на финансите на САЩ и МВФ му наложиха строги санкции. Стандартът на живот в и без това бедната страна спадна с близо 25% за период от около пет години. Към края на века Мексико имаше повече милиардери от Саудитска Арабия и Карлос Слим бе сочен за най-богатия човек в света, на фона на все по-нарастващата бедност.
Такава съдба очаква Запада:

постоянно нарастваща безработица

и стагнация на заплатите, освен ако населението не организира убедителна политическа съпротива и обществено негодувание, за да спре този процес. Тази политика лишава хората от собственост, не само от имоти, но и от трудно извоюваните политически и граждански права.
Тази политика има зловеща история. Когато Роналд Рейгън пое властта през 1981 г., той намали драстично пределната данъчна ставка от 72% на 32%, предоставяйки разточително данъчни облекчения на корпорациите и на богатите. Той предприе огромна, дефицитно финансирана надпревара във въоръжаването със Съветския съюз. Резултатът бе рязко нарастване на дълга. Но целта бе постигната: да се създаде толкова голям дълг, че да бъде оправдано изкормването на всички програми в социалната сфера и околната среда, наложени на капитала през предходните години.
Когато Буш-младши дойде на власт през 2001 г., неговият вицепрезидент Дик Чейни многократно повтаряше: "Рейгън ни научи, че дефицитите нямат значение". И Буш свали отново данъците на корпорациите и богатите. Той води две нефинансирани войни (на стойност близо един трилион долара) и прие закон за оскъпяване на лекарствата, който бе в полза на големите фармацевтични корпорации. Бюджетният излишък при Клинтън се превърна по времето на Буш в море от червено мастило. Републиканците и фракцията на демократите на "Уолстрийт" поискаха дългът да се отпише за сметка на социалните програми и опазването на околната среда.
Това е, което наричаме плутократична политика през последните 30 години: повишаване нормата на

експлоатация на труда

безмилостен грабеж на околната среда, фалит на социалното заплащане, така че цялото обществено богатство да се концентрира в ръцете на плутокрацията. При все че двата най-големи проблема на нашето време, в съответствие с целите на хилядолетието, подписани от почти всички членове на ООН, са опасността от екологична катастрофа и нарастващото социално неравенство. Съединените щати обаче са твърдо решени да изострят и двата проблема. Защо?
През цялата си история капиталът винаги се е стремял да избягва някои разходи, да ги третира като "външни", както обясняват икономистите му. Разходите за екология и за социална репродукция - всичко от грижите за възрастните, за хората с увреждания, за отглеждането на деца - са двете най-важни области, които капиталът предпочита да игнорира. Двувековните политически борби принудиха корпорациите да приемат част от тези разходи било чрез регулиране и данъчно облагане, било чрез създаване на частни или публични системи за социална закрила. След 70-те години обаче се засилват съгласуваните усилия на бизнеса да свали от себе си финансовата и политическата тежест на тези разходи. Точно това е рейгънизмът.
Проблемът с бедността в световен мащаб не може да бъде разрешен, без да бъде разрешено световното натрупване на богатство. Екологичните проблеми не могат да бъдат разрешени чрез обръщане към зеления капитализъм, без да се изправим срещу корпоративните интереси и начин на живот, които се опитват да увековечат статуквото.
Ако капиталът приеме върху себе си всичките тези разходи, това означава да излезе от бизнеса. Това е простата истина. Но тя маркира верния път към алтернатива на капитализма.

Това, което трябва да искаме на Първи май, е, капиталът да плати дължимото в пълен размер. Организираният труд трябва да посочи пътя. Но му трябват съюзници от средите на рисковите професии и социалните движения. И няма да бъдем изненадани, когато разберем, че обединени може да творим собствената си история.




Превод:  д-р Радко ХАНДЖИЕВ

Със съкращения

 Източник: вестник ДУМА, 4 май 2011 г.